„Но кой е бил другият мъж?“ Ровейки в паметта си, си спомних смътно един ученик — Алексис Стефанопулос или нещо подобно. Някакво нафукано гръцко богаташче, син на корабопритежател, което през ваканциите канеше приятелите и приятелките си да го придружават на круиз до Цикладските острови. Достатъчно е да кажа, че аз никога не съм бил сред тях.
Заех се с годишника от учебната 1992–1993 година, който ми бе донесла Полин Дьолатур. По американски маниер изданието бе своеобразен фотографски справочник, в който бяха включени всички ученици и учители, които са били в гимназията през въпросната година. Прелистих го трескаво. Тъй като имената бяха подредени по азбучен ред, открих гърка още на първите страници. Антонопулос (Алексис), роден на 26 април 1974 г. в Солун. На снимката изглеждаше точно както го помнех — къдрава, средно дълга коса, бяла риза, тъмносин пуловер с емблемата на училището. Портретът му ми подейства като детонатор, който възпламени паметта ми.
Спомних си, че той бе едно от малкото момчета, записани в подготвителния курс по хуманитарни науки. Спортен тип, шампион по гребане или по фехтовка. Елинист, не много интелигентен, но способен да рецитира наизуст откъси от произведенията на Сафо или Теокрит. Под лустрото на културата Алексис Антонопулос беше само един глуповат латино любовчия. Трудно ми беше да повярвам, че Венка е била хлътнала по този тъпак. От друга страна, аз не бях в най-добрата позиция да говоря компетентно по този въпрос.
Ами ако по някаква причина, която не можех да си обясня, гъркът бе сърдит на Максим и на мен? Потърсих таблета в чантата си, но си спомних, че го бях оставил в наетата кола, която майка ми беше взела, така че се задоволих със смартфона си, за да направя някои проучвания. Лесно открих следите на Алексис Антонопулос в сайта на „Поен дьо Вю“, в един фоторепортаж от юни 2015 г., посветен на сватбата на шведския принц Карл Филип. Придружен от третата си съпруга, Антонопулос бе един от малкото щастливци, поканени на церемонията. Кликване след кликване успях да скицирам портрета на този тип. Отчасти бизнесмен, отчасти филантроп, гъркът водеше охолен живот, разделяйки времето си между Калифорния и Цикладите. Сайтът на „Венити Феър“ споменаваше присъствието му почти всяка година на прочутата галавечер на АМФАР. Организирана за набиране на средства за подпомагане на изследванията на СПИН, вечерта се провеждаше традиционно по време на филмовия фестивал в Кан в луксозния хотел „Кап Еден Рок“. Следователно Антонопулос бе запазил връзките си с Лазурния бряг, но нищо не ми даваше възможност да установя убедителна връзка между него и нас.
Тъй като не напредвах с разследването си, реших да променя посоката на търсене. Всъщност коя бе първопричината за всичките ни беди? Това бе заплахата от планираното събаряне на стария физкултурен салон. То беше само част от крупните строителни работи, които трябваше да благоустроят територията на училищния комплекс с изграждането на стъклената сграда на нов учебен корпус, свръхмодерен спортен център, разполагащ с олимпийски басейн, и ландшафтен парк.
Този глобален проект беше доста стара идея — за него говореха още преди двайсет и пет години, — но не беше стартиран, защото училището никога не бе успяло да събере огромните средства, които бяха необходими за неговото реализиране. Доколкото знаех, начинът на финансиране на институцията се бе променил през последните десетилетия. Изцяло частна при основаването си, гимназия „Сент-Екзюпери“ се бе превърнала в публично-частна, влизайки много или малко в системата на националното образование, и получаваше субсидии от регионалния бюджет. Обаче през последните години вятърът на бунта бе задухал в гимназията. Силно желание за независимост бе завладяло различни представители на училищното ръководство и настоятелството, желаещи да освободят училището от бюрокрацията. Избирането на президента Оланд бе ускорило процеса. Спорът с администрацията бе довел до известно разделение. Училището бе възвърнало предишната си автономия, но бе загубило държавното финансиране. Таксите за обучение се бяха повишили, но според мен те бяха само капка в морето по отношение на финансите, необходими за планираните строителни работи. За да започне този проект, гимназията трябваше да е получила огромно частно дарение. Спомних си думите, казани от директорката тази сутрин на церемонията по извършването на първата копка. Тя бе благодарила на „щедрите спонсори“, помогнали за стартирането на „най-амбициозния строеж в историята на нашето учебно заведение“, но се бе въздържала да спомене имената им. Това беше следа, която трябваше да проуча.
Читать дальше