Гийом Мюссо - Момичето и нощта

По силата на някакви специални преференции театралният кръжок винаги се бе помещавал в най-красивото крило на гимназията. Когато пристигнах пред страничния вход, се разминах с няколко студенти, които слизаха шумно по стълбите. Беше шест часът вечерта. Слънцето започваше да клони на запад и занятията им бяха приключили. Поех по стълбите, които водеха към малка аудитория, от която се носеше дървесен аромат на кедър и сандалово дърво. Аудиторията беше празна. Навсякъде по стените имаше черно-бели снимки в рамки — едни и същи от двайсет и пет години насам, — показващи нашите най-добри актьори, както и афиши от спектакли: „Сън в лятна нощ“ от Уилям Шекспир, „Размяна“ от Пол Клодел, „Шест лица търсят автор“ от Луиджи Пирандело… Театралният кръжок на „Сент-Екзюпери“ винаги се бе считал за клуб на избраните и аз никога не се бях чувствал комфортно в него. Малко вероятно бе тук някога да се постави мюзикълът „Клетка за луди“ от Жан Поаре или „Кактусов цвят“ от Пиер Барийе. В устава му бе посочено, че в кръжока се приемат само двайсет ученици. Нямах желание да участвам в него дори когато майка ми го ръководеше съвместно със Зели. В нейна защита трябва да кажа, че Анабел бе направила всичко възможно той да бъде отворен за повече ученици и за по-съвременна култура, но старите навици умираха трудно, а и никой не искаше този бастион на добрия вкус и приемането само на отбрани хора да се превърне в някакво подобие на „Деф Комеди Джем“.

Внезапно вратата зад подиума се отвори и на сцената се появи Зели. Пресилено е да се каже, че се зарадва на присъствието ми.

— Защо си дошъл да се мотаеш тук, Тома?

С един скок се присъединих към нея на подиума.

— Посрещането ти наистина стопли сърцето ми.

Тя ме погледна в очите, без да мига.

— Вече не си у дома си тук. Онова време свърши.

— Аз и без това никъде не съм се чувствал у дома си.

— Ще ме разплачеш.

Тъй като имах много неясна представа какво точно търся, хвърлих въдицата наслуки:

— Все още си в управителния съвет, нали?

— Теб какво те интересува? — отговори тя, като нареждаше нещата си в една кожена чанта.

— Ако е така, трябва да знаеш кой финансира строителния обект. Предполагам, че всички членове са били информирани и че въпросът е бил поставен на гласуване.

Тя ме погледна с нов интерес.

— Първият етап се финансира със заем — каза Зели. — Тази част от строителните работи беше гласувана на събрание на управителния съвет.

— А останалите етапи?

Тя вдигна рамене и затвори чантата си.

— Останалите ще бъдат гласувани, когато му дойде времето, но признавам, че не знам откъде ръководството възнамерява да намери тези пари.

Една червена точка за мен. Без никаква връзка ми хрумна друг въпрос:

— Помниш ли Жан-Кристоф Граф?

— Разбира се. Беше добър учител — призна тя. — Деликатно същество, но добър човек.

Понякога Зели не говореше само глупости.

— Знаеш ли защо се е самоубил?

Тя моментално ми зададе контравъпрос:

— Все още ли вярваш, че има еднозначен и рационален отговор, който може да обясни защо хората се самоубиват?

— Преди да умре, Жан-Кристоф ми изпрати писмо. В него ми разкриваше, че е обичал една жена, но любовта му не е била споделена.

— Да обичат, без да бъдат обичани, се случва на много хора.

— Бъди сериозна, моля те.

— За съжаление, съм съвсем сериозна.

— Ти беше ли в течение на тази история?

— Да, Жан-Кристоф ми беше споделил това.

По някаква неизвестна за мен причина моят наставник Граф — най-деликатният и благороден човек, когото познавах, бе харесвал Зели Букманс.

— Ти познаваше ли тази жена?

— Да.

— Коя беше тя?

— Стига си ми досаждал.

— Днес за втори път ми го казват.

— И според мен няма да е последен.

— Коя беше тази жена?

— Щом Жан-Кристоф не ти е казал, не е моя работа да го правя — отвърна тя с въздишка.

Беше права и от този факт ме заболя, обаче знаех причината да не го направи.

— Той не ми го каза от чувство за дискретност.

— Ами тогава уважавай неговата дискретност.

— Ще ти изброя три имена и ти ми кажи дали греша, съгласна ли си?

— Няма да играя тази игра. Не скверни паметта на мъртвите.

Но аз познавах достатъчно добре Зели, за да знам, че няма да може да устои на тази цинична игра, защото макар и за няколко секунди, библиотекарката щеше да има известно превъзходство над мен.

И стана точно така. Докато обличаше сакото си от рипсено кадифе, тя промени мнението си: