Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Значи Сенека е гаджето на Фани? — полюбопитствах аз.

— Може да се каже — потвърди тя с леко неудобство, вероятно осъзнавайки, че е била твърде недискретна.

— Добре, благодаря ви.

Вече бях в другия край на коридора, когато София ми извика любезно:

— Кога да очакваме следващия ви роман?

Престорих се, че не съм я чул, и се качих в асансьора. Обикновено този въпрос ми доставяше удоволствие — беше нещо като закачлив намек от страна на читателите ми. Но когато вратите на кабината се затвориха, осъзнах, че никога няма да има следващ роман. В понеделник щяха да открият трупа на Алексис Клеман и аз щях да бъда хвърлен в затвора за петнайсет или двайсет години. Заедно със свободата си щях да загубя и единственото нещо, което ме караше да се чувствам жив. За да се отърся от тези тягостни мисли, машинално погледнах мобилния си телефон. Имах едно пропуснато обаждане от баща ми, който никога не ми звънеше, и един есемес от Полин Дьолатур, която, неизвестно как, бе успяла да намери номера ми: „Съжалявам за одеве. Не знам какво ме прихвана. Понякога се държа глупаво. П.П.: Измислих заглавие за книгата, която в крайна сметка ще напишете за Венка — „Момичето и нощта“.

Качих се в колата и се отправих към село Био. Беше ми трудно да се съсредоточа върху пътя. Цялото ми внимание бе завладяно от снимката, която бях открил в гимназиалния вестник. С рижа перука Фани, която всъщност беше блондинка, изумително приличаше на Венка. Не беше само цветът на косата, но и телосложението, изражението на лицето, начинът, по който държеше главата си. Тази поразителна прилика ме подсети за упражненията по импровизация, които майка ми, като ръководител на театралния кръжок, даваше на учениците си. Поставяне в реални житейски ситуации, което много допадаше на младите актьори. Упражненията се състояха в последователно превъплъщаване в различни персонажи, които се срещат на улицата, на автобусна спирка, в музея. Наричаше се „Играта на хамелеона“ и Фани се справяше отлично.

Внезапно ми хрумна една догадка. Ами ако Фани и Венка се бяха разменили? Ами ако в онази прословута неделна сутрин Фани беше взела влака за Париж? Изглеждаше малко странно, но не беше невъзможно. Спомних си свидетелските показания, събрани от всички, които се бяха опитали да разследват случая. Какво точно бяха казали училищният пазач, служителите от служба „Чистота“, пътниците в експреса за Париж или нощният пазач на хотела? Че са видели „млада жена с рижа коса“, „хубава червенокоска“, „момиче със светли очи и ръждива на цвят коса“. Достатъчно неясни описания, за да пасват на моята хипотеза. Може би най-после бях напипал онази следа, която бях търсил през всичките тези години! Рационалната възможност Венка още да е жива. По целия път си повтарях наум този сценарий, за да му придам реалност. По някаква неизвестна за мен причина Фани бе прикрила бягството на Венка. Всички бяха търсили Венка в Париж, а тя може би изобщо не беше се качила на онзи влак.

Пристигнах в Био, когато догаряха последните лъчи на слънцето. Общественият паркинг беше препълнен. Наредени в двойна колона автомобили чакаха с включени аварийни светлини някоя кола да освободи място. След като обиколих два пъти селото, без да успея да паркирам, примирен, поех по пътя за Вашет, който се спускаше към малката долина Комб. Най-накрая намерих място на осемстотин метра по-надолу, пред тенис кортовете. В резултат на това трябваше да изкача обратно стръмния склон, от което ми се подкосиха краката и дъхът ми секна. Бях почти на края на мъчителното изкачване, когато получих друго обаждане от баща ми.

— Разтревожен съм, Тома. Майка ти още не се е върнала. Това е много странно. Тя излезе само да направи няколко покупки.

— Ти й позвъни, нали?

— Ами в това е проблемът, забравила е телефона си вкъщи. Какво да правя?

— Не знам, татко. Сигурен ли си, че не се притесняваш напразно?

Бях изненадан от реакцията му, защото майка ми прекарваше живота си в непрестанно скитане и пътуване. В началото на 2000-а година тя се бе записала в една неправителствена организация, която се занимаваше с образованието на момичетата в Африка, и често беше далеч от дома, което сякаш никога не бе безпокоило нейния съпруг.

— Не е напразно — отвърна Ришар. — Чакаме гости и тя никога не би ме зарязала ей така!

Умът ми не го побираше. Баща ми негодуваше, защото жена му не беше вкъщи, за да се занимава с домакинската работа!