Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Ако наистина се притесняваш, започни да звъниш в болниците.

— Добре — изсумтя той.

Когато затворих, най-сетне бях стигнал до пешеходната зона. Селото бе още по-живописно, отколкото го помнех. Макар и да имаше известни следи от някогашното господство на рицарите тамплиери, принос за архитектурния облик на Био имаше най-вече населението, дошло от Северна Италия. По това време на деня покритата с патина охра на фасадите придаваше южняшка топлина на калдъръмените улици, създавайки у посетителите впечатлението, че се скитат в някое градче в околностите на Савона или Генуа.

От двете страни на главната улица се редяха магазинчета, които предлагаха традиционни провансалски продукти (canyни, парфюми, изработени ръчно предмети от маслиново дърво), и ателиета, в които бяха представени творбите на местните майстори стъклари, художници и скулптори. Пред масите на открито на един винен бар млада жена дрънкаше бодро на китара, съсипвайки с неумелото си изпълнение репертоара на „Кранберис“, но зрителите наоколо, които пляскаха в такт, внасяха допълнително настроение в тази ранна вечер.

Обаче за мен Био си оставаше свързано с един конкретен спомен. В шести клас бях написал първото си училищно есе за местна случка, която дълбоко ме бе впечатлила. В края на XIX в. без видима причина голяма постройка на една от селските улици внезапно се бе срутила. Трагедията се бе случила вечерта, когато обитателите на сградата се били събрали на трапезата да отпразнуват първото причастие на едно от децата. За секунди клетниците били погребани под руините. Спасителите бяха извадили от развалините около тридесет трупа. Тази трагедия бе оставила траен отпечатък върху хората и дори повече от век по-късно последиците от травмата бяха очевидни — никой не се беше осмелил да построи нова къща на мястото на руините. Останало празно, днес мястото носеше името Площадът на катастрофата.

Когато пристигнах на площад „Аркадите“, за моя голяма изненада установих, че той си бе същият, какъвто го помнех отпреди двайсет и пет години. Площадът се простираше чак до църквата „Света Мария Магдалена“ и от двете страни бе обграден от разноцветни сгради на по два-три етажа с покрити колонади с красиви арки.

Не се наложи да се оглеждам дълго за Тиери Сенека. Седнал на една маса в кафене „Лез Аркад“, той ми махна с ръка, сякаш чакаше мен, а не Фани. С кестенява, късо подстригана коса, правилен нос, добре оформена брада тип катинарче, Сенека не беше се променил много. Той беше облечен небрежно елегантно — памучен панталон, риза с къс ръкав и метнат на раменете му пуловер. Изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от палубата на някоя яхта, и ми напомни персонажите от някои стари рекламни листовки за обувки „Себаго“ или от предизборните плакати от моето юношество, на които кандидатите от Сбор за Републиката искаха да се представят за доброжелателни симпатяги. Обикновено ефектът бе противоположен на първоначалните очаквания.

— Здравей, Тиери — поздравих го аз, като приближих към масата му под едната аркада.

— Добър вечер, Тома. Не съм те виждал от цяла вечност.

— Търся Фани. Разбрах, че щяла да вечеря с теб.

Сенека ме покани с жест да седна срещу него.

— Сигурно скоро ще дойде. Фани ми каза, че те е видяла тази сутрин.

Обагреното в розово небе хвърляше бледи отблясъци върху старите каменни колони. Във въздуха се носеше приятният аромат на подправена с босилек зеленчукова супа и задушени ястия.

— Не се притеснявай, няма да ви развалям вечерта. Искам само да изясня нещо, което ще отнеме две минути.

— Няма проблем.

Кафене „Лез Аркад“ бе истинска институция в живота на Био. Сред неговите редовни посетители са били Пикасо, Фернан Леже и Шагал. Покритите му с карирани покривки маси изпълваха целия площад.

— Тук е все така хубаво! Някога често идвахме с родителите ми.

— Значи ще се чувстваш като у дома си. Менюто също не е променяно от четиридесет години.

Обсъдихме за кратко печените чушки със зехтин, пълнените цветове от тиква, заешкото с ароматни билки и красотата на откритите греди, които поддържаха покрива на галерията. После настъпи дълго мълчание, което реших да наруша.

— Върви ли лабораторията ти?

— Не е нужно да си чешеш езика, Тома — отговори той с почти агресивен тон.

Също като Пианели тази сутрин, биологът извади една електронна цигара и започна да изпуска облачета дим, ухаещи на карамел. Запитах се какво ли си мислеха мъжете като Франсис или баща ми, виждайки днешните младежи да пушат с наслада цигари с бонбонен аромат и да пият детоксикиращи смутита със спанак вместо чаша уиски.