Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Внезапно те виждам, Тома, но илюзията изчезва толкова бързо, колкото се е появила, защото разбирам, че не идваш при мен. Чувам как се качваш по стълбите и влизаш в стаята й. Вече никога не идваш при мен. Идваш при Другата. При Нея. Винаги при Нея. Познавам Венка по-добре от теб. Знам, че тя притежава онова излъчване в по гледа, в походката, в начина, по който прибира немирен кичур зад ухото си или леко отваря уста, за да се усмихне, без да се усмихва. Знам, че то е не само пагубно, а направо смъртоносно. Майка ми също притежаваше това излъчване, тази гибелна аура, която подлудяваше мъжете. Ти не знаеш, но когато тя ни напусна, баща ми се опита да се самоубие. Той съзнателно се хвърли върху ръждивата арматура, която стърчеше от един бетонен панел. Заради застраховката винаги се е твърдяло, че това е трудова злополука, но беше опит за самоубийство. След всички унижения, на които го бе подложила майка ми, този глупак твърдеше, че не може да живее без нея, и беше готов да остави на произвола на съдбата трите си малки деца.

Ти си различен, Тома, но трябва да се освободиш от това влияние, преди то да те погуби. Преди да те накара да направиш нещо, за което ще съжаляваш цял живот.

Ти чукаш на вратата ми и аз я отварям.

— Здравей, Тома — казвам, като свалям очилата си.

— Здравей, Фани, нуждая се от твоята помощ.

Обясняваш ми, че Венка се чувства зле, че има нужда от грижи и лекарства. Грабваш аптечката ми и дори ме молиш да й приготвя чай. Като пълна глупачка, единственото, което успявам да отговоря, е, че ще го направя. И тъй като вече нямам чай, принудена съм да извадя едно използвано пакетче от дъното на кошчето за боклук.

Аз ставам само за това, разбира се — да бъда слуга на Венка, клетата ранена птичка. Но за каква ме вземаш? Бяхме щастливи, преди тя да съсипе живота ни! Виж какво ни причинява! Виж какво ме принуждаваш да правя, за да привлека вниманието ти и да те накарам да ревнуваш — ти ме тласкаш в обятията на всички момчета, с които излизам. Ти ме принуждаваш да си причинявам болка.

Избърсвам сълзите си, преди да изляза в коридора. Там ти ме блъскаш пътьом, без да се извиниш или да ми кажеш и дума, и се втурваш тичешком по стълбите.

Ето, вече съм в стаята на Венка и се чувствам малко глупаво, сама с чашата чай в ръка. Не съм чула разговора ви, но предполагам, че тя пак ти е изиграла обичайния си номер. Номера, който владее до съвършенство — да манипулира хората в своя куклен театър, за да се представи за нещастна жертва.

Слагам проклетата чаша чай на нощното шкафче и поглеждам Венка, която вече е заспала. Част от мен разбира копнежа, който тя събужда. Част от мен почти изпитва желанието да легне до нея, да погали прозрачната й кожа, да докосне червените й, добре очертани устни, да целуне дългите й извити мигли. Но друга част от мен я мрази и аз се отдръпвам, когато за миг образът на майка ми се припокрива с този на Венка.

Трябва да се върна да уча, но нещо ме задържа в тази стая. На перваза на прозореца има наполовина празна бутилка водка. Изпивам две глътки направо от шишето. После започвам да тършувам, преглеждам книжата, лежащи на бюрото, както и личния бележник на Венка. Отварям шкафовете, пробвам някои от дрехите й и проверявам съдържанието на нейната аптечка. Почти не се изненадвам, когато откривам в нея сънотворни и транквиланти.

Тя притежава пълния спектър от медикаменти на закоравял наркоман: „Рохипнол“, „Транксен“, „Ларазепам“. Кутийките на последните два са почти празни, обаче опаковката с психолептика е доста пълна. Чудя се как се е сдобила с тези лекарства. Под опаковките намирам стари рецепти, издадени от лекар от Кан, някой си доктор Фредерик Рубенс. Очевидно въпросният доктор предписва тези лекарства, сякаш са бонбони.

Познавам свойствата на рохипнола. Той се предписва при хронично безсъние, но тъй като препаратът предизвиква зависимост и има много дълъг период на разграждане, трябва да се приема за кратко време. Това не е медикамент, който се пие с лека ръка или много продължително. Знам също така, че продуктът се използва и за дрогиране, като се смеси с алкохол или дори с морфин. Никога не съм го пила, но съм чувала, че последиците от него са опустошителни: загуба на контрол, неуравновесено поведение и често липса на спомени. Един от нашите лектори — спешен медик, ни каза, че в болницата докарват все повече и повече пациенти заради свръхдоза и че рохипнолът понякога се използва от изнасилваните, за да сломи съпротивата на техните жертвите и да им причини загуба на паметта. Дори се говори, че по време на рейв парти в околностите на Грас някакво момиче, което било взело голяма доза от него, се самозапалило, а после скочило от една скала.