Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Известна ли ти е старата тъпа теория за сродните души? — попита Сенека, като ме погледна предизвикателно. — Онази, която твърди, че всички търсим идеалната си половинка. Единствения човек, който може да ни избави завинаги от самотата.

Отговорих, без да се смущавам:

— В „Пирът“ Платон я приписва на Аристофан и аз самият не я намирам за тъпа. Смятам, че е поетична и символиката ми харесва.

— Да, забравих, че винаги си бил голям и непоправим романтик — каза присмехулно той.

Не знаейки какво цели, аз го оставих да продължи:

— Е, знаеш ли, и Фани вярва в тази теория. Разбираемо е човек да мисли така на тринадесет-четиринадесетгодишна възраст, но ако вярва в това, когато наближава четиридесетте, значи нещо не е наред с него.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Тиери?

— Има хора, които сякаш остават заклещени някъде назад във времето. Хора, за които миналото не отминава.

Имах чувството, че Сенека обрисува мен самия, но не за мен говореше той.

— Знаеш ли какво си представя дълбоко в себе си Фани? Мисли, че някой ден ти ще се върнеш при нея. Тя наистина вярва, че една прекрасна сутрин ще осъзнаеш, че тя е жената на живота ти, и ще пристигнеш на бял кон, за да я отведеш със себе си в едно щастливо бъдеще. В психиатрията това се нарича…

— Мисля, че малко преувеличаваш — прекъснах го аз.

— Де да беше така.

— Откога сте заедно?

Мислех, че ще ми каже да вървя по дяволите, но вместо това той изпадна в откровения:

— От пет-шест години. Имахме истински моменти на щастие и по-трудни периоди. Но знаеш ли, дори когато сме добре, дори когато преживяваме нещо хубаво, тя винаги мисли за теб. Фани не може да се отърси от мисълта, че даденото преживяване ще е по- силно, по-съвършено, ако е споделено с теб.

Свел очи към масата, Тиери Сенека говореше глухо, със свито гърло. Страданието му бе напълно неподправено.

— Знаеш ли, трудно е човек да се състезава с теб — момчето, което е различно от другите. Но с какво толкова си различен, Тома Дьогале, освен с умението си да разбиваш сърца и да предлагаш фалшиви надежди?

Той ме погледна със смесица от неприязън и дълбоко отчаяние, сякаш бях едновременно причината за нещастието му и неговият потенциален спасител. Дори не се опитах да се оправдая, защото казаното от него ми се струваше много смущаващо.

Тиери се почеса по брадата, след това извади телефона от джоба си, за да ми покаже една снимка, която бе сложил като фон на екрана му — осем-деветгодишно момченце, играещо.

— Това синът ти ли е?

— Да, това е Марко. Майка му получи попечителство и го отведе в Аржентина, където живее с новия си съпруг. Мъчно ми е, че не мога да го виждам по-често.

Историята му беше трогателна, но тези неочаквани откровения от страна на човек, с когото никога не съм бил близък, ме накараха да се почувствам неловко.

— Искам да имам още едно дете — каза Сенека. — Иска ми се да е от Фани, но едно препятствие й пречи да направи решителната крачка. И това препятствие си ти, Тома.

Прииска ми се да му отговоря, че не съм неговият психотерапевт и че препятствието може би е той самият, щом Фани не иска да има дете от него, но Тиери бе толкова нещастен и напрегнат, че сърце не ми даде да го съкруша.

— Обаче няма да я чакам до безкрай — каза заканително той.

— Това е ваш проблем, а не м…

Не довърших изречението си. Фани се появи под аркадата и се закова на място, като ни видя да седим заедно. Тя ми даде знак да я последвам и тръгна през площада към църквата.

— Радвам се, че дойде, Тома — каза биологът, когато станах от стола си. — Нещо е останало неуредено навремето и се надявам, че ще го уредиш тази вечер.

Тръгнах си, без да се сбогувам с него, и се отправих към на- стланото със сиви и розови камъни преддверие на църквата, за да се присъединя към Фани в храма.

Още като влязох, ароматът на тамян и опушено дърво ме потопи в атмосферата на смирение, която цареше вътре. Църквата впечатляваше със своята скромна вътрешна украса и красивото стълбище, което започваше от притвора и се спускаше към нефа. Седнала в долния му край, Фани ме чакаше пред масивен свещник, където горяха десетки свещи.

Няма по-подходящо място за изповед!

Носеше джинсите, обувките и блузата, с които я бях видял тази сутрин. Беше закопчала шлифера си и бе притиснала колене до гърдите си, сякаш умираше от студ.

— Здравей, Фани.

Очите й бяха подпухнали, по бледото й лице се четеше умора.