Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Реших да не й отвръщам подобаващо. Просто протегнах ръка и Полин най-накрая се предаде, подавайки ми разпечатката на вестника с написания върху нея номер. Мислех, че съм се измъкнал леко, но тя не можа да устои да не ме оскърби.

— Разкарай се, глупако!

Днес бе късметлийският ми ден. Изчаках да се върна в колата си, за да прегледам вестника. Интересуваше ме единствено страницата, на която беше публикувана рецензията за спектакъла по „Парфюмът“ на Зюскинд. Написана от ученици, в нея се говореше за впечатляващо представление, като се изтъкваше блестящата игра на двете актриси. Аз обаче се съсредоточих най-вече върху снимките от вечерта. На най-голямата се виждаха Венка и Фани, застанали една срещу друга. Две момичета с огненочервени коси. Почти близначки. Помислих си за филма „Шемет“ на Хичкок и двете му героини Мадлен Елстър и Джуди Бартън — двете лица на една и съща жена.

Обаче ако на сцената Венка бе такава, каквато я познавах, то Фани бе напълно преобразена. Спомних си разговора ми с нея в началото на този следобед. В съзнанието ми изплува една подробност и се досетих, че тя далеч не ми беше казала всичко.

Има моменти, когато в истината няма нито красота, нито добрата.

Антъни Бърджес

19 часът.

Напуснах училището, за да се отбия отново в болницата в „Ла Фонтон“. Този път, избягвайки регистратурата, се качих направо в кардиологичното отделение. Щом излязох от асансьора, се натъкнах на една медицинска сестра в розов панталон и туника, която възкликна:

— Вие сте синът на Анабел Дьогале!

С черна като абанос кожа, сплетена коса, осеяна с руси кичури, и лъчезарна усмивка, младата жена разпръскваше радостна светлина в потискащата обстановка на болницата. Нещо като песен на Лорин Хил от периода на „Убиваш ме нежно“.

— Казвам се София — представи се тя. — Познавам добре майка ви. Всеки път, когато идва да ни посети, тя ни разказва за вас!

— Сигурно ме бъркате с брат ми, Жером. Той работи за „Лекари без граници“.

Бях свикнал с дитирамбите на майка ми по адрес на по-големия й син и не се съмнявах, че Жером заслужаваше тези похвали. Във всеки случай човек не можеше да се съревновава равностойно с някого, който спасява ежедневно човешки живот в страни, разрушени от война или природни бедствия.

— Не, не, тя ни говори точно за вас — писателя. Вие дори ми написахте посвещение на един от вашите романи чрез майка ви.

— Това ме изненадва.

Но София не отстъпи:

— Книгата ми е в стаята за почивка на медицинските сестри! Елате да видите, тя е в съседство.

Тъй като бе събудила любопитството ми, аз я последвах до една стая в края на коридора. Там сестрата ми подаде е един екземпляр от последния ми роман „Няколко дни с теб“. В него наистина имаше посвещение: „На София с надеждата, че тази история ще ви достави удоволствие и ще ви даде материал за размисъл. Искрено ваш, Тома Дьогале.“ Само че почеркът не беше мой, а на майка ми! Пред очите ми изникна една сюрреалистична картина — майка ми, имитираща моя подпис, за да отговори на молбите на мои читатели.

— И много ли такива автографи съм дал?

— Десетина. Много хора от болницата четат вашите творби.

Това поведение ме заинтригува. Бях пропуснал нещо.

— Майка ми отдавна ли се лекува тук?

— Бих казала от миналата Коледа. Първият път, когато поех грижите за нея, беше по времето на дежурството ми на Бъдни вечер. Беше получила инфаркт посред нощ.

Скътах в ума си тази информация.

— Дойдох да се видя с Фани Брахими.

— Докторката току-що си тръгна — отвърна София. — Искахте да говорите с нея за майка ви ли?

— Не, Фани е моя стара приятелка, двамата бяхме съученици още от началното училище.

Сестрата кимна разбиращо.

— Да, доктор Брахими ми го каза, когато повери на грижите ми майка ви. Жалко, че за малко я изпуснахте.

— Трябва да я видя по важен въпрос, имате ли номера на мобилния й телефон?

София се поколеба, после се усмихна извинително:

— Нямам право да ви го дам, наистина. Но на ваше място щях да отскоча до Био.

— Защо?

— Събота вечер е. Тя често вечеря с доктор Сенека на площад „Аркадите“.

— Тиери Сенека? Биологът?

— Да.

Спомнях си го — ученик от подготвителния курс с научен профил, който бе учил в „Сент-Екзюпери“ една-две години преди нас. Той бе открил медицинска лаборатория в Био 3000 — бизнес района в подножието на селото. Точно в нея родителите ми си правеха кръвните изследвания и медицинските прегледи.