Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Опитах се да защитя Франсис:

— Тук вече говориш глупости. Връзките на Бианкардини с калабрийската мафия са чиста измислица. Дори прокурорът Дьобрюин не успя да ги докаже.

— Знам това, познавах добре Иван Дьобрюин и имах достъп до някои от неговите досиета.

— Винаги съм обожавал това — съдии, които предават информация на журналистите. Дотук със следствената тайна.

— Това е тема за друг разговор — прекъсна ме той, — но мога да ти кажа, че Франсис бе затънал до шия. Знаеш ли как го наричаха момчетата от Ндрангета? Уърпул! Защото именно той ръководеше голямата пералня, в която перяха парите си.

— Ако Дьобрюин е имал солидни доказателства, Франсис отдавна щеше да е зад решетките.

— Де да беше толкова просто — въздъхна Стефан. — Във всеки случай видях извлечения от съмнителни банкови сметки, става дума за пари, които са превеждани в Съединените щати, точно там, където Ндрангета от години се стреми да се внедри.

Насочих разговора в друга посока:

— Максим ми каза, че вървиш по петите му, откакто е обявил намерението си да влезе в политиката. Защо вадиш стари кирливи ризи на баща му? Знаеш много добре, че Максим е чист и че човек не е отговорен за делата на родителите си.

— О, така е прекалено лесно! — отвърна журналистът. — С какви пари смяташ, че Максим основа своята прекрасна екологична фирмичка и своя бизнес инкубатор? С каква пари мислиш, че ще финансира кампанията си? С мръсните пари, които онзи негодник Франсис спечели през 80-те години. Така че ябълката е гнила отвътре, приятелю.

— Значи Максим вече няма право да прави нищо?

— Не се преструвай, че не разбираш, писателю.

— Ето това никога не съм харесвал у хора като теб, Стефан — тази непримиримост, тази склонност винаги да обвинявате и да поучавате другите. Нещо като Комитет за обществено спасение а ла Робеспиер.

— А това, което аз никога не съм харесвал у хора като теб, Тома, е умението им да забравят онова, което ги притеснява, способността им никога да не се смятат за виновни за нищо.

Тонът на Пианели ставаше все по-саркастичен. Нашата размяна на „любезности“ очертаваше граница между два според мен несъвместими мирогледа. Можех да му кажа да върви на майната си, но се нуждаех от него. Така че отстъпих:

— Ще поговорим за това друг път.

— Не разбирам защо защитаваш Франсис.

— Защото го познавах по-добре от теб. Междувременно, ако искаш да научиш повече за смъртта му, мога да ти дам малко вътрешна информация.

— Наистина имаш таланта да скачаш от тема на тема!

— Познаваш ли журналистката от „А’Обсерватьор“ Анжелик Гибал?

— Не, името не ми говори нищо.

— Очевидно тя е имала достъп до полицейския доклад. От това, което прочетох, Франсис се е довлачил с последни сили до панорамния прозорец и се е опитал да напише с кръвта си на него името на своя убиец.

— О, да, чел съм тази статия — скудоумните писания на парижките вестници.

— Разбира се, в епохата на изфабрикуваните новини е цяло щастие, че го има вестник „Нис Матен“, за да пази честта на професията.

— Ти се шегуваш, но това в голяма степен е истина.

— Не може ли да се обадиш на Анжелик Гибал, за да събереш малко допълнителна информация?

— Да не мислиш, че журналистите си разменят информация ей така? Ти с всички писатели от Париж ли си приятел?

На моменти този тип можеше да бъде много досаден. Изчерпал всичките си аргументи, прибягнах към по-хитра тактика:

— Ако наистина си по-добър от парижките журналисти, докажи ми го, Стефан. Опитай се да получиш полицейския доклад.

— Уловката ти е доста плитко скроена! Мислиш ли, че ще се вържа на това?

— Така си и мислех. Ти само си чешиш езика. Не знаех, че „Олимпик Марсилия“ се плаши от „Пари Сен-Жермен“. С фенове като теб работата ни е спукана.

— Какви ги говориш? Това няма нищо общо.

Той помълча няколко секунди, след това не устоя и налапа примамливата стръв.

— Разбира се, че сме по-силни от парижаните — каза раздразнено Стефан. — Ще го имаш този скапан доклад. Ние не разполагаме с катарски пари, но сме по-изобретателни.

Спорът ни премина в празно, но приятно бърборене и завърши с това, което винаги ни обединяваше въпреки нашите различия. През 1993 г. „Олимпик Марсилия“ бе донесла на феновете си единствената истинска европейска купа. Купа, която никой никога не можеше да ни отнеме.

Станах, за да си взема кафе от автомата, поставен в задната част на помещението. Малка служебна врата водеше към двора, където човек можеше да разтъпче схванатите си крака. Това и направих, след като се озовах навън, като удължих „разходката си“ до историческите сгради — учебните корпуси в готически стил, построени от червени тухли.