Журналистът не я споменаваше, но докато прелиствах страниците, попаднах в снимковото приложение на факсимиле на писмата, изпратени от Алексис Клеман до Венка. Прочитайки ги за стотен път, ме побиха тръпки и почувствах същата неудовлетвореност, която вече бях изпитал у Даланегра. Усещането, че съм на косъм от разкриването на истината, но тя ми се изплъзва в последния момент.
Със сигурност имаше връзка между съдържанието на писмата и личността на Клеман, но някаква психологическа бариера ми пречеше да я открия. Някакъв психически блокаж, сякаш се боях от „връщането на потиснатите спомени“, заровени дълбоко в съзнанието ми. Проблемът беше в мен — моята вина, убеждението, че съм отговорен за трагедия, която съм можел да избегна, ако си бях останал момчето, различно от другите. Но по онова време, заслепен от собствените ми терзания и пагубната ми страст, бях пропуснал да забележа залитането на Венка.
Воден от някакво неясно предчувствие, взех мобилния си телефон и се обадих на баща ми.
— Може ли да ми направиш една услуга, татко?
— Казвай каква — изръмжа Ришар.
— Оставих едни неща на кухненската маса.
— Да, тук цари невероятен безпорядък! — потвърди той.
— Сред книжата има мои стари съчинения по философия, виждаш ли ги?
— Не.
— Моля те, погледни по-внимателно, татко, или ми дай мама.
— Тя още не се е върнала. Добре, почакай, ще си сложа очилата.
Обясних му какво искам — да снима с телефона си написаните от Алексис Клеман бележки върху моите съчинения и да ми ги изпрати. Това трябваше да му отнеме две минути, но мина четвърт час, изпъстрен със саркастичните коментари на баща ми. Той се разпали до такава степен, че нашият разговор завърши със следната му забележка:
— На четирийсетгодишна възраст нямаш ли какво друго да правиш, освен да се връщаш към гимназиалните си години? До това ли се свежда животът ти — да ни досаждаш цял ден, като предъвкваш миналото?
— Благодаря, татко, ще се видим по-късно.
Отворих на екрана бележките на Алексис Клеман. Както някои суетни писатели, учителят по философия обичаше да излага на хартия мислите си, но сега ме интересуваше не дълбочината на разсъжденията му, а почеркът му. Увеличих изображението и разгледах внимателно как изписва всяка една буква. Почеркът му беше небрежен, не точно драсканици, а по-скоро като този на лекарите по рецептите — нужно ти е известно време, за да разгадаеш някоя дума или израз.
Колкото повече разглеждах сниманите бележки, толкова повече пулсът ми се ускоряваше. Сравних ги с писмата, адресирани до Венка, както и с посвещението на поетичния сборник на Марина Цветаева. Скоро не остана място за съмнение. Писмата и посвещението бяха написани с един и същ почерк, съвършено различен от този на учителя по философия върху моите съчинения.
Полазиха ме студени тръпки. Любовникът на Венка не беше Алексис Клеман. Имаше друг мъж, друг Алексис. Вероятно този, чиято неясна фигура се виждаше в гръб на снимката, мъжът, с когото бе заминала онази прословута неделна сутрин. „Алексис ме принуди. Не исках да спя с него“ Думите на Венка бяха истина, но аз ги бях изтълкувал погрешно. През изминалите двайсет и пет години всички ги бяха тълкували погрешно. Заради прекадрираната снимка и слуха, пуснат от учениците, Венка беше свързана с мъж, който никога не й е бил любовник.
Ушите ми бучаха. Последиците от това откритие бяха толкова многобройни, че ми беше трудно да ги осмисля. Първата беше най-трагичната — двамата с Максим бяхме убили невинен човек. Стори ми се, че отново чувам виковете на Клеман, докато чупех ребрата му и капачката на коляното му. Виждах ясно сцената, кадър по кадър, като на филм. Слисаното изражение на учителя, докато го удрях с железния лост. „Защо я изнасили, скапаняко?“ На изкривеното му от изненада лице бе изписано недоумение. Той не беше се защитавал, защото просто не е разбирал в какво го обвинявам. В онзи момент, виждайки изумлението му, в мен бе проговорил някакъв вътрешен глас. Някаква възпираща сила, която ме бе накарала да захвърля оръжието си. И тогава се бе появил Максим.
Със сълзи на очи, аз стиснах с две ръце главата си. Алексис Клеман беше мъртъв по моя вина и каквото и да направех, нищо не можеше да го върне. Напълно смазан, стоях така десет минути, преди да успея да събера мислите си. Анализирах грешката си. Венка наистина бе имала любовник, който се казваше Алексис, само че той не беше учителят ни по философия. Това изглеждаше невероятно. Твърде необозрима хипотеза, за да е истина, но все пак бе единственото възможно обяснение.
Читать дальше