Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Групата на учителите — винаги в една и съща конфигурация. Тримата гадняри, които си оставаха все така сплотени, за да се подкрепят: господин Н, донг — садистичният преподавател по математика, който изпитваше перверзното удоволствие да измъчва учениците на черната дъска, маниакално деспотичният физик господин Леман и най-голямата злобарка — госпожа Фонтана, неспособна да наложи дисциплина в час, която по време на училищните съвети си уреждаше сметките по много жесток начин. От другата страна бяха по-човечните учители: госпожица Девил, прекрасната преподавателка по английска литература на подготвителните класове, известна с остроумието си — с цитат от Шекспир или древногръцкия философ Епиктет тя можеше да запуши устата на всеки досадник, и господин Граф — моят бивш наставник и блестящ учител по френски език в девети и десети клас.

— По дяволите, никъде не се вижда човекът, в когото гледа! — възкликнах ядосано, когато стигнахме до края на поредицата от снимки.

Знаех, че се бях разминал на косъм с най-важното разкритие.

— Наистина е вбесяващо — съгласи се Даланегра, като допи смутито си.

Аз не бях докоснал моето — това не беше по силите ми. Светлината в стаята бе намаляла. Пропускащ слънчевата светлина, полупрозрачният бетон превръщаше къщата в своеобразен стъклен балон, в който се отразяваше и най-малката промяна на светлината, пораждайки бледи сенки, които се носеха като призраци.

Въпреки всичко благодарих на фотографа за помощта му и преди да се сбогувам с него, го помолих да ми изпрати снимките по електронната поща, което той веднага направи.

— Знаете ли дали някой друг е снимал онази вечер? — попитах го, вече на вратата.

— Несъмнено някои ученици — отвърна Даланегра. — Обаче това беше преди появата на цифровите фотоапарати. По онова време филмите се пестяха.

По онова време… Този израз отекна в тишината на полупрозрачното студио и ни накара и двамата да се почувстваме ужасно стари.

Качих се отново в мерцедеса на майка ми и изминах няколко километра, без да знам къде отивам. Бях останал разочарован от посещението си при фотографа. Може би бях тръгнал по грешна следа, но бях длъжен да я проуча докрай. Трябваше да открия самоличността на мъжа от снимката.

В Био подминах игрищата за голф, за да стигна до кръговото кръстовище на площад „Браг“. Вместо да продължа към старото село, поех по пътя към Кол, който водеше към „София Антиполис“. Някаква притегателна сила ме накара да се върна в гимназия „Сент-Екзюпери“. Тази сутрин не бях имал смелостта да се изправя пред фантомите, чието съществуване бях отричал твърде дълго.

По пътя прехвърлях отново в ума си различните снимки, които бях видял у Даланегра. Една от тях ме беше разтърсила особено силно. Снимката на един фантом, и по-точно на Жан-Кристоф Граф, бившия ми учител по френски. Премигнах. Спомените се върнаха и ме изпълниха с тъга. Господин Граф беше преподавателят, който ме бе ориентирал какво да чета и ме бе окуражил да напиша първите си текстове. Той беше добър, проницателен и великодушен човек. Висок и слаб, с деликатни, почти женствени черти на лицето, винаги с шал на врата, дори посред лято. Учител, който правеше блестящи литературни анализи, но по отношение на реалността винаги изглеждаше малко дезориентиран.

Жан-Кристоф Граф се беше самоубил през 2002 г. Оттогава бяха минали петнадесет години. За мен той беше поредната жертва на проклятието на благородните хора. Този несправедлив неписан закон, тази отвратителна карма, която тегнеше над някои личности, които бяха твърде крехки и чиято единствена вина бе, че се опитват да се държат добре с другите хора. Не знам кой беше казал, че на човек му се отрежда само съдбата, която може да понесе, но това не е вярно. Най-често съдбата е коварна и порочна кучка, на която й доставя удоволствие да съсипва живота на най-слабите, докато толкова много простаци живеят дълго и щастливо.

Смъртта на Граф ме беше съкрушила. Преди да се хвърли от покрива на своя жилищен блок, той ми бе написал едно много трогателно писмо, което получих в Ню Йорк седмица след смъртта му. Не бях говорил с никого за това. В писмото си Граф споделяше, че е неспособен да се приспособи към жестокостта на живота и че се е уморил от своята самота. Разкриваше и своето разочарование, че в книгите, които често са му помагали да преодолее мрачните периоди в живота, вече не може да намери изход от отчаянието. Той свенливо споделяше, че една голяма несподелена любов е разбила сърцето му. В последните редове на писмото си Граф ми пожелаваше успех и ме уверяваше, че не се съмнява нито за миг, че ще успея в това, в което той се е провалил — да намеря сродна душа, с която да преодолявам несгодите в живота. Обаче Граф надценяваше моята душевна сила — в мрачните си дни все по-често си мислех, че е съвсем възможно да свърша като него.