Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Поставих на масата тюркоазено синята раница, която бях взел от дома на родителите си, извадих химикалките си и други принадлежности, сякаш щях да пиша есе. Чувствах се добре. Щом се озовах заобиколен от книги и се потопих в академичната атмосфера, ме обзе спокойствие. Усетих почти физически, че мъчителното безпокойство ме напуска. Тази обстановка бе по-ефикасна от успокоително хапче, но определено не толкова лесна за пренасяне.

Изпълнена с миризмата на паркетин и разтопен восък, тази част от залата, която носеше претенциозното име „Литературен кабинет“, бе запазила някогашното си очарование. Чувствах се като в светилище. Старите учебници по литература събираха прах по рафтовете. Зад мен висеше учебната карта на Пол Видал дьо ла Бланш — морално остаряла още когато бях ученик, на която бе изобразен светът от 50-те години на XX в. с тогавашните държави, някои от които днес вече не съществуваха: СССР, ГДР, Югославия, Чехословакия…

Обстановката събуди спомените от младостта ми. Точно тук имах навика да пиша домашните си и да се готвя за изпити. Тук бях написал първия си разказ. В ума ми изплуваха думите на баща ми: „Ти живееш в романтичния свят на литературата, но реалният живот е съвсем различен. Реалният живот е жесток. Животът е битка“, а след това и забележката на майка ми: „Ти нямаше приятели, Тома. Единствените ти приятели бяха книгите“.

Това беше истината и аз се гордеех с нея. Винаги съм бил убеден, че книгите са моето спасение, но дали това щеше да продължи през целия ми живот? Вероятно не. Не се ли промъкваше между редовете предупреждението, което ми бе отправил в писмото си Жан-Кристоф Граф? В един момент книгите го бяха изоставили и Граф се бе хвърлил в бездната. За да разреша случая на Венка Рокуел, не трябваше ли да изоставя защитния свят на книгите и да се сблъскам с мрачния и жесток свят, за който говореше баща ми?

„Поведи битка“, прошепна ми един вътрешен глас.

— Ето вашите вестници и годишника!

Увереният глас на Полин Дьолатур ме върна в настоящето.

— Може ли да ви задам един въпрос? — попита тя, като остави на масата купчина броеве на „Курие Сюд“.

— Не ми изглеждате от хората, които чакат да получат разрешение.

— Защо никога не сте писали за случая с Венка Рокуел?

Каквото и да правех, каквото и да казвах, хората винаги ме връщаха към книгите.

— Ами защото съм писател, а не журналист.

Тя настоя:

— Много добре разбирате какво имам предвид. Защо никога не сте разказали историята на Венка?

— Защото това е една тъжна история, а аз вече не понасям тъгата.

Обаче беше нужно много повече, за да се обезкуражи младата жена.

— Нали точно това е привилегията на писателя? Да пише художествени измислици, за да отправи предизвикателство към реалността. Не само за да я направи по-добра, но и да я победи на собствената й територия. Да я изследва задълбочено, за да може да я опровергае по-добре. Да я опознае, за да я замести съвсем съзнателно с един друг свят.

— Вие ли измислихте тази малка реч?

— Не, разбира се, това са ваши думи. Казвате ги почти във всяко ваше интервю. Но е по-трудно да се приложат в реалния живот, нали?

С тази язвителна забележка тя ме заряза, доволна от постигнатия ефект.

Тя беше червенокоса, облечена в сива рокля без ръкави. […]

Грьонуй се наведе към нея и вдиша уханието й,

сега без никакви примеси,

тъй както се излъчваше от тила й, от косата й, от деколтето

на роклята й […]. Никога не се бе чувствал толкова добре.

Патрик Зюскинд

От струпаните пред мен броеве на „Курие Сюд“ взех първо този от януари 1993 г., в който бе публикуван материалът за коледния бал. Надявах се да намеря в него много снимки, но за съжаление, само няколко ученически фотографии илюстрираха атмосферата на вечерта и нито една от тях не ми помогна да идентифицирам мъжа, когото търсех.

Въпреки че бях разочарован, продължих да преглеждам останалите броеве, за да се потопя в атмосферата от онова време. В това отношение училищният вестник се оказа истинска златна мина, от която да добиеш представа за училищния живот в началото на 90-те години. В него бяха оповестени и подробно описани всички прояви.

Прелиствах наслуки страниците, като преглеждах събитията, които съпътстваха училищното всекидневие: спортните постижения на шампионите от гимназията, пътуването на деветокласници- те до Сан Франциско, програмата на киноклуба (филми на Алфред Хичкок, Джон Касаветис, Сидни Полак), програмата на гимназиалното радио, стихотворенията и разказите на участниците в клуба за творческо писане. Жан-Кристоф Граф бе публикувал моя разказ през пролетта на 1992 г. През септември същата година театралният кръжок обявяваше своя репертоар за следващата година. Сред представленията имаше една много свободна трактовка — вероятно написана от майка ми, която се занимаваше с кръжока по онова време — на избрани откъси от „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд с Венка в ролята на Момичето от улица „Маре“ и Фани в тази на Лаура Риши. Две светлооки червенокоски — непорочни и съблазнителни, които, ако помнех добре романа, в крайна сметка бяха убити от Жан-Батист Грьонуй. Нямах никакъв спомен дали съм гледал тази пиеса, нито за отзивите, който е получила. Отворих книгата на Пианели, за да проверя дали той е писал за нея в своето разследване.