Гийом Мюссо - Момичето и нощта

В интернет не намерих нищо, или поне никаква обществено достъпна информация. По въпроса за финансирането на този строителен обект цареше пълно затъмнение. Ако исках да напредна в разследването, нямах друг избор, освен да се обърна за помощ към Стефан Пианели. Написах на журналиста един есемес, предаващ накратко това, което бях открил. За по-голяма убедителност му изпратих и снимките на образците от почерците — на Алексис Клеман върху моите контролни работи по философия и на тайнствения мъж в посвещението и писмата, адресирани до Венка.

Той ми позвъни на секундата. Вдигнах му с известно безпокойство. Пианели беше отличен опонент, имаше проницателен ум, който му позволяваше да мисли мащабно, но при моето положение трябваше да действам предпазливо. Трябваше да му подавам информация така, че един ден тя да не се обърне срещу мен или срещу Максим и Фани.

— По дяволите, това е невероятно! — възкликна Пианели с ясно изразен марсилски акцент. — Как сме могли да го пропуснем?

Журналистът бе принуден почти да крещи, за да надвика рева на тълпата по трибуните край автомобилната писта „Моите Карло“.

— Свидетелските показания и слухът водеха в тази посока — отвърнах аз. — Твоят приятел Анжвен беше прав — всички са били заблудени от самото начало.

Разказах му за снимката, прекадрирана от Даланегра, и за присъствието на втори мъж на нея.

— Чакай, искаш да кажеш, че името на този тип също е било Алексис?

— Точно така.

Последва дълга пауза, през която Пианели очевидно потъна в размисъл. Струваше ми се, че почти чувам как мозъкът му осмисля чутото. Отне му по-малко от минута да стигне до същото откритие като мен.

— В „Сент-Екзюпери“ имаше и друг Алексис — каза той. — Грък. Постоянно му се подигравахме, като го наричахме Растапоулос, помниш ли?

— Алексис Антонопулос.

— Точно така!

— Помислих си за него, но ще се изненадам, ако той е човекът, когото търсим.

— Защо не?

— Беше тъпак. Не мога да си представя Венка с този тип.

— Никога не се знае, нали? Той беше богато и красиво момче, пък и нима осемнадесетгодишните момичета излизат само с интелигентни младежи? Не помниш ли как се измъчвахме от този факт?

Смених темата.

— Имаш ли информация за финансирането на строителния обект в училището?

Страничният шум изведнъж намаля, сякаш Пианели бе намерил убежище в някое закътано място.

— От няколко години „Сент-Екзюпери“ работи по американски образец: извънредно високи учебни такси, дарения от богати родители, които искат имената им да бъдат увековечени върху учебните корпуси, и няколко стипендии, отпускани на бедни, но достойни ученици, за успокоение на съвестта.

— Обаче заплануваният строеж ще струва милиони. Как ръководството е успяло да събере тази сума?

— Предполагам, че са взели назаем част от парите. Лихвите са ниски в момента и…

— Нито един заем не може да покрие тази сума, Стефан. Не ти ли се ще да проучиш тази следа?

Подозирайки някакъв номер, той отговори уклончиво:

— Не разбирам каква е връзката с изчезването на Венка.

— Направи го, моля те. Просто искам да проверя нещо.

— Ако не ми кажеш какво точно търсиш, трудно ще мога да ти помогна.

— Искам да разбера дали някое физическо лице или компания не са направили значително дарение за изграждането на новите сгради, басейна и парка.

— Добре, веднага ще включа един стажант.

— Не, не и стажант! Случаят е сериозен и объркан. Помоли някой опитен човек.

— Повярвай ми, младият човек, когото имам предвид, има невероятен нюх. Освен това е чужд на кастата, която се опитва да обсеби „Сент-Екзюпери“.

— Значи е човек като теб.

Пианели се изкикоти и ме попита:

— А според теб кой стои зад това финансиране?

— Не знам, Стефан. И докато сме на темата, искам да те питам още нещо. Какво мислиш за смъртта на Франсис Бианкардини?

— Мисля, че е нещо хубаво, така на земята има един негодник по-малко.

Провокативната му шега не ме накара да се засмея.

— Моля те, отговори ми сериозно.

— Не трябваше ли да разследваме случая на Венка? Каква игра играеш?

— По-късно ще ти дам цялата информация, обещавам. Вярваш ли във версията за грабеж, който се е объркал?

— Не и откакто намериха колекцията му с часовници.

Пианели определено беше добре осведомен. Сигурно комисар Дьобрюин му беше дал информацията.

— А какво е тогава?

— Според мен това е свързано с уреждане на сметки. Сам по себе си Бианкардини беше рак, който разяждаше Лазурния бряг: измами, политическа корупция, подозрителни отношения с мафията.