Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Ако трябваше да предложиш име, с кого щеше да започнеш?

Първото име беше вече в ума ми.

— Не беше майка ми, нали?

— Не! Откъде ти хрумна тази идея?

Зели слезе по стъпалата на подиума.

— Ти ли беше?

Тя се засмя:

— Щях да се радвам да е така, но не бях аз.

Библиотекарката прекоси аудиторията и стигна до изхода.

— Ще затвориш вратата на тръгване, нали? — подхвърли тя отдалеч.

На лицето й бе изписана злорада усмивка. Оставаше ми един последен шанс:

— Венка ли беше?

— Загуби. Чао, Тома! — извика Зели, напускайки амфитеатъра.

Бях сам на подиума пред призрачна публика. Вратата до черната дъска бе останала открехната. Смътно си спомнях тази стая, наричана понякога „сакристия“. Бутнах вратата и като надникнах вътре, установих, че нищо не се е променило. Помещението беше с нисък таван, но доста просторно и служеше почти за всичко — за репетиционна, склад за театралните костюми и реквизита, както и за архив на театралния кръжок.

В дъното на стаята имаше метални стелажи, на които бяха наредени папки и кашони. Всеки кашон беше посветен на отделна учебна година. Намерих кашона на учебната 1992–1993 година. В него имаше рекламни листовки, афиши и голяма тетрадка с кожена подвързия, в която бяха записани приходите от билети за различните спектакли, заявките за доставка, разходите за поддръжка на аудиторията и оборудването.

Всичко беше методично описано, но не с изящния и стегнат почерк на майка ми, а с много по-едрия, закръглен и неравномерен почерк на Зели Букманс. Взех тетрадката и я занесох до единствения прозорец, за да прегледам описа на реквизита. Първоначално не забелязах нищо особено, но при втория прочит ми направи впечатление следното нещо: в протокола от пролетната инвентаризация, изготвен на 27 март 1993 г.» Зели бе отбелязала: „Липсва една рижава перука.“

Опитах се да подходя скептично — тази информация не доказваше нищо, реквизитът се повреждаше много бързо, със сигурност не беше необичайно да изчезне някой костюм или аксесоар. Въпреки това усещах, че това откритие е стъпка към истината — една печална и мрачна истина, към която вървях заднешком.

Затворих вратата и напуснах аудиторията, за да се върна в библиотеката. Прибрах нещата си в чантата си и отидох до входа, където беше заемното гише.

Блестящ поглед, леко пресилен смях, предизвикателно отмятане на косата назад. На десет метра пред мен Полин Дьолатур флиртуваше с двама ученици от подготвителните класове. Две едри, добре сложени руси момчета, които, съдейки по облеклото, думите им и избилата ги пот, се връщаха от оспорвана игра на тенис.

— Благодаря ви за помощта — казах, като й върнах броевете на „Курие Сюд“.

— Радвам се, че ви бях полезна, Тома.

— Мога ли да задържа годишника?

— Добре, аз ще се разбера със Зели, но не забравяйте да ми го върнете.

— Още нещо. Сред изданията липсваше един от броевете — този от октомври 1992 г.

— Да, забелязах това. Вестникът не беше на мястото си. Потърсих да видя дали не е паднал зад рафтовете, но не го намерих.

Двамата тенисисти ме погледнаха злобно. Нямаха търпение да си тръгна, за да си върнат чувственото внимание на Полин.

— Няма значение — казах аз.

Вече се бях обърнал, когато тя ме хвана за ръкава.

— Чакайте! През 2012 г. училището дигитализира всички архиви на „Курие Сюд“.

— И можете да намерите този брой?

Полин ме поведе към кабинета си, докато двамата спортисти, ядосани, че са били засенчени, ни изоставиха.

— Дори ще ви го разпечатам на принтера.

— Чудесно. Благодаря.

Разпечатването отне по-малко от минута, после тя внимателно захвана с телбод листовете и ми ги подаде. Когато протегнах ръка да ги взема, младата жена внезапно ги дръпна.

— Това заслужава покана за вечеря, нали?

Сега се разкри слабостта на Полин Дьолатур — постоянно и неудържимо желание да съблазнява, което сигурно създаваше у нея чувството за неувереност и й костваше много усилия.

— Мисля, че нямате нужда от мен, за да бъдете канена на вечеря.

— Да ви дам ли номера на мобилния си телефон?

— Не, просто искам да получа броя на вестника, който бяхте така любезна да ми разпечатате.

Като продължаваше да се усмихва, тя все пак написа телефонния си номер на разпечатката.

— Какво да правя с него, Полин?

Тя ми отговори, сякаш бе съвсем очевидно:

— Вие ме харесвате, аз ви харесвам, това е начало, нали?

— Нещата не стават така.

— Напротив, от векове нещата стават точно така.