Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Трябва да поговорим, нали?

Думите ми прозвучаха по-сурово, отколкото ми се искаше. Тя кимна в знак на съгласие. Канех се да я попитам за сценария, който бях съчинил, докато пътувах с колата, но когато вдигна очи към мен, дълбоката скръб, която видях в тях, ме изплаши толкова много, че за първи път не бях сигурен дали искам да узная истината.

— Излъгах те, Тома.

— Кога?

— Днес, вчера, онзи ден, преди двайсет и пет години. Лъгах те през цялото време. Нищо от това, което ти разказах днес, не отговаря на истината.

— Излъга ли ме, когато ми каза, че знаеш, че в стената на физкултурния салон има зазидан труп?

— Не, това беше вярно.

Над главата й, в червеникавия отблясък на свещите, блестяха картините на стария олтар. В средата на едната от тях с позлатена дървена рамка Милосърдната Дева Мария прегръщаше Младенеца с едната си ръка, а в другата държеше червеникава броеница.

— От двайсет и пет години знам, че във физкултурния салон има зазидан труп — добави тя.

Прииска ми се времето да спре. Не желаех Фани да ми разказва повече подробности.

— Но преди да ми го кажеш, не знаех, че и този на Алексис Клеман също е скрит там — продължи тя.

— Не разбирам.

Не искам да разбирам.

— В онази скапана стена има два трупа! — извика Фани, като се изправи. — Не знаех за този на Клеман, Ахмед не ми каза нищо, но знаех за другия.

— На кого е другият труп?

Досещах се какво ще ми отговори и в ума си вече кроях планове как да отхвърля истината.

— Този на Венка — каза тя накрая.

— Не, грешиш.

— Този път ти казвам истината, Тома. Венка е мъртва.

— Кога е умряла тя?

— Същата вечер, когато умря Алексис Клеман. В онази съдбоносна събота, 19 декември 1992 г., когато бушуваше снежната буря.

— Откъде си толкова сигурна?

Фани на свой ред се загледа в картината на Дева Мария с броеницата. Зад Девата два ангела, обкръжени от сияние, държаха разперени полите на мантията й и подканваха смирените да намерят убежище там. В този момент ми се прииска да се присъединя към тях, за да избягам от жестоката истина. Но Фани вдигна глава, погледна ме в очите и с една дума унищожи всичко, което беше важно за мен.

— Защото аз я убих, Тома.

Събота, 19 декември 1992 г.

Общежитие „Никола дьо Стал“.

Смазана от умора, потискам прозявка след прозявка. Записките ми от лекциите по молекулярна биология танцуват пред очите ми, но мозъкът ми отказва да възприеме повече информация. Боря се със съня. Студът ме пронизва до костите. На косъм да сдаде багажа, моята вентилаторна печка духа само застоял и хладен въздух. Пускам си музика, за да не заспя. От тонколоните на моята аудиоуредба се леят една след друга дълбоко меланхоличните песни на група „Кюър“ — „Разпадане“, „Тъжна песен“, „Последен танц“… Точно отражение на самотната ми душа.

Изтривам с ръкава на пуловера си запотеното стъкло на прозореца. Навън пейзажът е направо нереален. Кампусът е пуст и притихнал, скован под седефена кора. За миг погледът ми се зарейва в далечината, отвъд перленосивото небе, от което все още се сипят снежинки.

Стомахът ми пари и червата ми куркат. От вчера не съм яла нищо. Шкафът и хладилникът ми са празни, защото нямам пукнат франк в джоба. Знам, че трябва да поспя малко и да престана да навивам будилника си за 4:30 сутринта, но ме възпира чувството за вина. От ума ми не излиза графика за подготовката ми за изпита, който съм си изготвила за тези две ваканционни седмици. Мисля за скапаната първа година в медицинското училище, през която ще отпаднат две трети от моите съученици. И се питам дали наистина има някакъв смисъл във всичко това. Или по-скоро се питам дали аз не съм сбъркала избора си. Наистина ли призванието ми е да бъда лекар? В каква посока ще поеме животът ми, ако се проваля на този изпит? Всеки път, когато мисля за бъдещето си, виждам само един мрачен и тъжен пейзаж. Не дори някаква заснежена равнина, а безкрайна сивота. Сивотата на бетон, множество сгради, магистрали и ставане в 5 часа сутринта. Сивотата на болнични зали и на стомана, която оставя лош вкус в устата ти, когато се събудиш с лепкаво от пот тяло до неподходящия човек. Знам, че това ме чака, защото никога не съм притежавала лекомислието, безгрижието и оптимизма, които проявяват много от учениците н нашата гимназия. Всеки път, когато мисля за бъдещето си, виждам страх, униние, празнота, желание да избягам и болка.

Но внезапно виждам теб, Тома! През прозореца превитата ти срещу вятъра фигура се откроява в млечната белота на зимния следобед. И както винаги сърцето ми се разтуптява и настроение то ми се подобрява. На мига сънливостта ме напуска. Изведнъж ми се приисква да живея и да преуспея. Защото само с теб животът ми може да бъде спокоен, многообещаващ, изпълнен с планове за бъдещето, с пътувания, слънце и детски смях. Чувствам, че има една тясна пътека към щастието, но мога да поема по нея само с теб. Не знам по какъв магичен начин страданието, мизерията, тъгата, които нося в себе си още от детството, сякаш изчезват, когато сме заедно. Обаче знам, че без теб винаги ще бъда самотна.