Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Толкова съм изтощена, че не мога да мисля ясно. В един момент, без да знам откъде, ми хрумва да разтворя в чая таблетките „Бензодиазепин“. Не искам да убивам Венка. Просто искам тя да изчезне от моя и твоя живот. Често си мечтая някоя кола да я блъсне на улицата или тя да се самоубие. Не искам да я убивам, но въпреки това изсипвам шепа таблетки в чашата с гореща течност. Отнема ми само няколко секунди, но имам чувството, че в този момент съм се раздвоила и гледам отстрани случващото се, сякаш не аз, а някой друг го прави.

Затварям вратата и се връщам в стаята си. Вече не мога да стоя на краката си. Този път умората ме надвива и се просвам на леглото си. Вземам папката със записките си и конспекта по анатомия. Трябва да уча, да се фокусирам върху материала за изпита, но очите ми са затварят и потъвам в дебрите на съня.

Когато се събуждам, навън цари нощ. Плувнала съм в пот, сякаш имам силна треска. Радиочасовникът показва 24:30 часа. Не мога да повярвам, че съм спала цели осем часа. Не знам дали си се върнал междувременно, Тома. Не знам и как е Венка.

Обзета от ужас при спомена за случилото се, тичам да почукам на вратата й. Тъй като не получавам отговор, решавам да вляза в стаята. Чашата с чая на нощното шкафче е празна. Венка все още спи в позата, в която я оставих. Поне се мъча да се убедя, че е така, но когато се навеждам над нея, забелязвам, че тялото й е безжизнено и тя вече не диша. Сърцето ми направо спира, от шока ми прималява. Рухвам на пода.

Може би така е било писано. Може би от самото начало нещата е трябвало да свършат така — със смърт и страх. И знам каква трябва да е следващата стъпка — да умра и аз. Да се освободя завинаги от тази огромна болка, която ме измъчва твърде дълго. Отварям широко прозореца. Леденият студ ме сграбчва, забива зъби в мен и ме разкъсва. Качвам се на перваза, за да скоча, но не успявам да го направя. Сякаш нощта, след като ме е подушила, не ме иска. Сякаш самата смърт не желае да си губи времето с моята незначителна личност.

Обезумяла, прекосявам слепешката кампуса, като зомби. Минавам край езерото, през Площада на кестените и стигам до административните сгради. Навсякъде цари мъртвило, всичко е потънало в мрак освен кабинета на майка ти на приземния етаж. А аз търся именно нея. Виждам силуета й през прозореца. Приближавам се. Тя говори разпалено с Франсис Бианкардини. Когато ме вижда, веднага разбира, че се е случило нещо лошо. Двамата с Франсис се спускат към мен. Краката ми се подкосяват. Отпускам се в ръцете им и им разказвам всичко. Речта ми е несвързана, прекъсвана от ридания. Преди да се обадят на „Спешна помощ“, те се втурват в стаята на Венка. Франсис първи оглежда тялото. Той поклаща глава, сякаш иска да каже, че е безполезно да се обаждат за линейка.

В този момент припадам.

Когато идвам в съзнание, лежа на дивана в кабинета на майка ти с метнато на краката ми одеяло.

Анабел седи до мен. Нейното самообладание ме поразява, но и ме успокоява. Винаги много съм я харесвала. Откакто я познавам, тя винаги е била великодушна и добра към мен. Подкрепяла ме е и ми е помагала във всички мои начинания. Благодарение на нея успях да получа стая в общежитието. Именно тя ми вдъхна увереност да се осмеля да уча медицина и пак тя ме утеши, когато ти се отдалечи от мен.

Анабел ме пита дали се чувствам по-добре и иска да й разкажа точно какво се е случило.

— И преди всичко не пропускай нито една подробност.

Докато й разказвам, преживявам отново фаталното стечение на обстоятелствата, довели до смъртта на Венка. Ревността ми, пристъпа на лудост, свръхдозата рохипнол. Когато понечвам да оправдая постъпката си, тя слага пръст на устните ми.

— Твоето разкаяние няма да я върне. Възможно ли е някой друг освен теб да е видял тялото на Венка?

— Може би Тома, но не съм убедена. С него сме единствените ученици в общежитието, които не са заминали никъде през ваканцията.

Анабел слага ръката си върху моята и като се опитва да срещне погледа ми, казва сериозно:

— Следващият момент е най-важният в живота ти, Фани. Не само трябва да вземеш трудно решение, но трябва да го направиш бързо.

Не откъсвам очи от нея, като нямам ни най-малка представа за какво говори.

— Трябва да направиш избор. Първата възможност е да се обадиш в полицията и да кажеш цялата истина. Тогава още тази нощ ще се озовеш в ареста. По време на съдебния процес близките на жертвата и цялата общественост ще те разпънат на кръст. Медиите ще проявят голям интерес към случая. Ще те представят като злата и ревнива кучка, чудовището, което хладнокръвно е убило най-добрата си приятелка — звездата на гимназията, която всички обичаха. Пълнолетна си и ще ти дадат дългосрочна присъда.