Гийом Мюссо - Момичето и нощта

В този сценарий имаше нещо романтично — съюзяването на родители, готови да поставят всичко на карта, за да спасят младежите, които бяхме тогава, — но мозъкът ми отказваше да го приеме, защото той потвърждаваше смъртта на Венка.

Прехвърляйки в ума си казаното от Фани, реших да се обадя на някой лекар, за да проверя една подробност, която ме беше заинтригувала. Опитах се да позвъня на личния си лекар в Ню Йорк, но имах само номера на кабинета му, който не беше отворен през почивните дни. Поради липсата на други познати лекари реших да се свържа с брат ми.

Да кажа, че с него се чувахме рядко, ще е твърде пресилено. Беше плашещо да бъдеш брат на герой. Всеки път, когато говорех с него, имах чувството, че му отнемам време, което би могъл да посвети на лечението на нуждаещи се деца, и поради това разговорите ни изглеждаха странни.

— Здравей, братле! — каза той, като ми вдигна.

Както винаги, неговият бодър тон, който далеч не беше заразителен, ме напрягаше.

— Здравей, Жером, как е животът при теб?

— Не се отплесвай с празни приказки, Тома. Казвай направо какво мога да направя за теб?

Днес поне улесняваше задачата ми.

— Видях мама този следобед. Ти знаеш ли за нейния инфаркт?

— Разбира се.

— Защо не ми каза?

— Тя ме помоли да не го правя. Не искаше да те притеснява.

Не думай.

— Познат ли ти е медикаментът „Рохипнол“?

— Да, разбира се. Това е една гадост, но днес вече почти не се предписва.

— Ти употребявал ли си го някога?

— Не, защо питаш?

— Информацията ми трябва за романа, който пиша. Една история, която се случва през 90-те години на миналия век. Колко хапчета трябва да се погълнат, за да доведе това до фатален край?

— Не знам, зависи от грамажа на таблетките. Повечето таблетки съдържат 1 мг флунитразепам.

— И?

— Ами бих казал, че зависи от конкретния организъм.

— Не ми помагаш много.

— Кърт Кобейн беше взел рохипнол, опитвайки да се самоубие.

— Мислех, че се е застрелял в главата.

— Говоря за неуспешния му опит за самоубийство няколко месеца по-рано. Тогава в стомаха му били открити около петдесет таблетки.

Фани бе споменала за шепа хапчета, което трябваше да е доста по-малко от петдесет.

— А ако човек изпие петнадесетина?

— Ще бъде силно дрогиран, а може да изпадне и в кома, особено ако ги е смесил с алкохол. Обаче отново зависи от грамажа. През 90-те години лабораторията, която го произвеждаше, пускаше на пазара и таблетки от 2 мг. При такъв грамаж петнадесет хапчета заедно с „Джим Бийм“ са повече от достатъчни, за да те пратят на небето.

Отново в начална позиция…

Тогава ми хрумна съвсем неочакван въпрос.

— Да познаваш случайно доктор Фредерик Рубенс, който е практикувал в Кан преди двайсет години?

— Доктор Злоупотреба! Той бе известен на всички в района и не се славеше с добро име.

— Злоупотреба неговият прякор ли беше?

— Той имаше и други — отвърна със смях Жером — Фредо Наркото, дилърът Фреди Крюгер. Беше едновременно наркоман и доставчик. Беше замесен в наркобизнеса и всякакви други тъмни афери: търгуваше с допинг, с рецепти, занимаваше се с нелегална медицинска практика…

— А лишиха ли го от правото да практикува медицина?

— Да, но доста късно според мен.

— Знаеш ли дали още живее на Лазурния бряг?

— С онова, което поглъщаше и си инжектираше, нямаше как да доживее до дълбока старост. Рубенс умря още когато бях студент. Следващата ти книга медицински трилър ли е?

Беше почти тъмно, когато пристигнах в гимназията. Автоматичната бариера беше оставена вдигната. Трябваше само да се обадя на пазача, който провери дали името ми е в списъка, и въпреки че то не фигурираше в него, мъжът, който ме беше видял няколко часа по-рано, ме позна и ме пусна да вляза, като ме помоли да паркирам на паркинга край езерото.

През нощта кампусът беше прекрасен — изглеждаше по-компактен и хармоничен, отколкото на дневна светлина. Мистралът бе разчистил облаците и небето беше ясно и обсипано със звезди. Още от паркинга декоративните лампи, фенерите и светещите гирлянди придаваха вълшебно очарование на училището и водеха посетителите към местата на тържествата. Те бяха различни за различните випуски. Във физкултурния салон беше партито на випуск 1990–1995 година.

Като влязох в залата, направо ми призля. Гледката ми заприлича на маскарад под надслов „Най-лошото ви облекло от 90-те години на миналия век“. Четирийсетгодишните гости бяха извадили от гардеробите си кецове, прокъсани дънки с висока талия, кожени якета тип „Бъмбър“ и вълнени ризи на шотландско каре. По-спортните носеха торбести панталони, анцузи „Такини“ и якета „Шевиньон“.