Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Лицето му помрачня.

— Не я познаваш.

Пианели ме разсмиваше. Той смяташе за законно да се интересува от личния живот на хората, но не и те от неговия.

— Селин Фьолпен е, нали?

— Да.

Спомнях си я добре. Едно момиче от единайсети А клас, което енергично се опълчваше срещу всички прояви на несправедливост и винаги бе в челните редици на ученическите протестни движения. Женският вариант на Стефан, когото бе последвала във филологическия факултет. Присъединявайки се към движението на крайната левица, те бяха водили съвместно много битки за правата на студентите и малцинствата. Преди две-три години я бях срещнал по време на полет от Ню Йорк до Женева. Беше напълно преобразена. Носеше дамска чанта „Лейди Диор“ и бе придружена от някакъв швейцарски лекар, в когото изглеждаше силно влюбена. Бяхме разменили няколко думи и ми се беше видяла щастлива и разхубавена, което се въздържах да спомена пред Пианели.

— Имам нещо за теб — каза той, сменяйки темата.

Стефан направи крачка встрани и лицето му внезапно бе осветено от една от белите крушки на светещите гирлянди. И неговите очи бяха зачервени и с тъмни кръгове под тях, сякаш не бе спал от много време.

— Да не би да си разбрал кой финансира строителните работи в гимназията?

— Не точно. Запознах моя стажант с нещата, но тайната е добре пазена. Той ще се свърже с теб, когато открие нещо.

Пианели потърси с очи сина си и му махна с ръка.

— За сметка на това успях да хвърля поглед на окончателния проект. Строежът ще е наистина грандиозен. Някои от нещата струват безбожно много пари и не мога да разбера каква е ползата от тях.

— Какво имаш предвид?

— Един проект за голям парк с розови насаждения, наречен „Градината на ангелите“. Да си чувал за него?

— Не.

— Това е умопомрачително. Амбицията е да се построи едно място за преклонение, което ще се простира от днешните лавандулови полета чак до езерото.

— Какво ще рече място за преклонение?

Той вдигна рамене.

— Стажантът ми го каза по телефона. Не схванах всичко, но имам нещо друго за теб.

На лицето му се изписа тайнствено изражение и Стефан извади от джоба си един лист, на който си бе водил бележки.

— Сдобих се с полицейския доклад за смъртта на Франсис Бианкардини. Наистина много е страдал, клетият старец.

— Измъчван ли е бил?

В очите на журналиста проблесна злорадо пламъче.

— Да, и то жестоко. За мен това потвърждава тезата за уреждане на сметки.

Въздъхнах.

— Какво уреждане на сметки, Стефан? Пак ли с твоята история за мафията и прането на пари? Помисли за секунда, по дяволите. Дори и Франсис да е работил за тях, което аз лично не вярвам, защо да го убиват?

— Може би се е опитал да измами момчетата от Ндрангета.

— Но защо? Той беше на седемдесет и четири години и имаше куп пари.

— За тези типове парите никога не са достатъчно.

— Зарежи това, твърде глупаво е. Франсис наистина ли се е опитал да напише с кръв името на нападателя си?

— Не, момичето ми призна, че е измислило това, за да придаде драматизъм на статията си. Обаче той се е опитал да се обади на някого точно преди да умре.

— Знае ли се на кого?

— Да, на майка ти.

Запазих самообладание, мъчейки се да обезвредя бомбата, която ми бе заложил.

— Напълно логично, те са съседи и се познават още от училище.

Пианели кимна, но в очите му се четеше: „Разказвай тези приказки на другиго, приятел, аз няма да се хвана на тях.“

— Знае ли се дали тя му е отговорила?

— Питай я сам — отговори той, като допи безалкохолната си бира.

— Хайде, прибираме се вкъщи, утре имаш тренировка по футбол — подхвърли Пианели, като отиде при сина си.

Хвърлих един поглед в залата. Максим бе все така обграден от малката си свита. В другия край на терасата имаше втори бар — нещо като тайно заведение, — където сервираха коктейли с водка.

Изпих чаша водка с мента, а после и една с лимон. Не беше много разумно, но нямах дете, което да водя вкъщи, нито на тренировка на следващия ден. Не обичах безалкохолна бира, нито спаначен сок, а следващата седмица можех да се озова в затвора.

Трябваше на всяка цена да намеря майка си. Защо беше избягала? Защото се боеше, че ще открия истината? Защото се страхуваше, че може да бъде жестоко измъчвана като Франсис?

Обърнах трета чаша с водка, този път черешова, внушавайки си, че ще разсъждавам по-добре на пияна глава. В дългосрочен план това, разбира се, не беше вярно, но преди да те хване алкохолът, понякога има един кратък период на еуфория — моментът, в който в главата ти се блъскат куп идеи и в който те осенява някое блестящо хрумване, преди да настъпи пълен хаос.