Гийом Мюссо - Момичето и нощта

При все това нищо в тази привечер не предвещава трагичния край на този първи ден от училищната ваканция. Съпругът ми Ришар замина с две от трите ни деца, оставяйки ме сама да ръководя гимназията. На поста си съм още от ранна сутрин, но ми харесва да действам и да вземам решения. Лошото времето наруши обичайния ритъм на живот в района и предизвика невероятен хаос. В шест часа вечерта за първи път този ден успявам да си поема дъх. Тъй като термосът ми е празен, решавам да отида да си взема чай от автомата в учителската стая. Тъкмо ставам от стола си, когато вратата на кабинета ми се отваря и една девойка влиза неканена.

— Здравей, Венка.

— Здравейте.

Поглеждам Венка Рокуел с известно безпокойство. Въпреки студа тя е облечена само с къса карирана вълнена рокля, кожено яке и боти с висок ток. Виждам веднага, че е дрогирана.

— Какво мога да направя за теб?

— Да ми дадете още седемдесет и пет хиляди франка.

Познавам добре Венка и я харесвам, макар да знам, че синът ми е влюбен в нея и страда от това. Тя е от учениците ми в театралния кръжок и е една от най-талантливите. Едновременно интелигентна и чувствена, тя е доста своенравна, което я прави привлекателна. Венка е начетена, артистична, блестяща. Чувала съм песните, които съчинява в усамотение. Стилни песни с мистична красота, повлияни от Пи Джей Харви и Ленард Коен.

— Седемдесет и пет хиляди франка?

Тя ми подава един кафяв плик и без да чака покана, се отпуска на фотьойла срещу мен. Отварям плика и разглеждам снимките в него. Изненадана съм, макар че няма нищо изненадващо. Не съм наранена, защото всички решения, които съм вземала през живота си, са подчинени на една-единствена цел — никога да не бъда уязвима. И в това е моята сила.

— Не изглеждаш добре, Венка — казах, връщайки й плика.

— Вие ще се почувствате зле, когато покажа на родителите на учениците тези снимки на вашия развратен съпруг.

Виждам, че трепери. Тя изглежда едновременно трескава, превъзбудена и изтощена.

— Защо ми искаш още седемдесет и пет хиляди? Ришар вече даде ли ти някакви пари?

— Той ми даде сто хиляди франка, но не са достатъчни.

Семейството на Ришар никога не е имало пукната пара. Всички пари в нашето семейство са мои. Получих ги от моя осиновител Роберто Орсини, който ги бе спечелил с двете си ръце, строейки тухлени вили по цялото средиземноморско крайбрежие.

— Нямам в себе си такава сума, Венка.

Опитвам се да печеля време, но тя не се смущава:

— Това си е ваш проблем! Искам парите до края на уикенда.

Виждам, че момичето е едновременно объркано и неконтролируемо. Без съмнение под влиянието на смес от алкохол и медикаменти.

— Няма да получиш нищо — казвам рязко. — Изпитвам само презрение към изнудвачите. Ришар е сглупил да ти даде пари.

— Много добре, сама си го изпросихте! — отвръща тя заплашително, като става и затръшва вратата след себе си.

Оставам в кабинета си известно време. Мисля за сина си, който е луд по това момиче и който е на път да съсипе образованието си заради него. За Ришар, който мисли само с пениса си. Мисля за семейството си, което трябва да защитя, мисля и за Венка. Знам точно на какво се дължи тази гибелна аура, която се излъчва от нея — на факта, че всички ние не можехме да си я представим по- късно. Сякаш тя беше само падаща звезда, за която съдба е отредила никога да не надживява двайсетгодишна възраст.

След дълги размишления излизам в нощта и газейки в снега, едва стигам до общежитие „Никола дьо Стал“. Трябва да се опитам да я вразумя. Когато отваря вратата на стаята си, тя си мисли, че идвам да й дам парите.

— Чуй ме, Венка. Ти не си добре. Дойдох, за да ти помогна. Обясни ми защо правиш това. Защо имаш нужда от пари?

Тя сякаш обезумява и започва да ме заплашва. Предлагам й да повикам лекар или да я заведа в болницата.

— Ти не си на себе си. Ще намерим решение на проблема ти.

Опитвам с всички сили да я успокоя, но без никакъв успех. Венка е като обладана от демони, способна на всичко. Тя ту избухва в сълзи, ту се смее злобно. После внезапно изважда от джоба си тест за бременност.

— Вашият скъп съпруг направи това!

За първи път от дълго време аз, жената, която нищо не може да засегне, губя самообладание. В душата ми зейва дълбока пукнатина, която не знам как да затворя. Вътрешно цялата треперя и това ме ужасява. Виждам как животът ми избухва в пламъци. Моят живот и този на цялото ми семейство. Невъзможно е да стоя със скръстени ръце. Не мога да приема, че животът ни ще бъде съсипан и превърнат в пепел от тази деветнайсетгодишна пироманка. Докато Венка продължава да ми се подиграва, виждам копието на статуетката на Брънкуш — подарък, който бях купила от Лувъра за моя син и който той бе побързал да й подари. Пред очите ми се спуска бяла пелена. Грабвам статуетката и я стоварвам върху главата на Венка. От силата на удара тя се свлича на пода като парцалена кукла.