Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Заслепението продължи дълго и времето сякаш спря. Нищо не съществуваше. Умът ми се скова, точно както снегът бе сковал пейзажа навън. Когато започнах да идвам на себе си, открих, че Венка е мъртва. Единственото нещо, което ми се видя разумно, бе да се опитам да спечеля време. Завлякох момичето до леглото му и го сложих да легне на една страна, скривайки раната му, след това го завих с одеялото.

Прекосих кампуса — злокобен като призрачна земя, за да намеря уединение в моя кабинет. Седнах на стола си и три пъти пробвах да се свържа по телефона с Франсис, но той не отговори. Този път това беше краят.

Затворих очи, за да се помъча да събера мислите си въпреки вълнението си. Животът ме бе научил, че много от проблемите могат да бъдат решени, след като се обмислят добре. Първата и най-очевидна идея, която ми хрумна, беше, че е достатъчно да се отърва от тялото на Венка, преди да бъде намерено. Това беше възможно, но трудно осъществимо. Измислих множество вероятни сценарии, но винаги стигах до едно и също заключение — изчезването на младата наследница на фамилия Рокуел на територията на гимназията щеше да предизвика истински катаклизъм. Щяха да бъдат взети извънредни мерки, за да я намерят. Полицията щеше да претърси училището от горе до долу, да извърши всякакви криминалистични експертизи, да разпита учениците, да разследва с кого се е срещала Венка. Възможно бе да има свидетели на нейната връзка с Ришар. Човекът, направил тези снимки, щеше в крайна сметка да се появи, за да продължи да ме изнудва или за да помогне на полицията. Нямаше измъкване.

За първи път в живота си се озовах притисната до стената, принудена да се предам. В десет часа вечерта реших да се обадя в жандармерията. Канех се да вдигна телефона, когато видях Франсис да върви край Агората, придружен от Ахмед, и да се насочва към кабинета ми. Излязох да го посрещна. И на неговото лице бе изписано мрачно изражение, каквото никога не бях виждала.

— Анабел! — извика той, разбирайки веднага, че нещо не е наред.

— Направих нещо ужасно — казах аз, като се сгуших в обятията му.

Разказах му за ужасната разправия, която имах с Венка Рокуел.

— Бъди смела — прошепна той, когато най-накрая млъкнах, — защото и аз трябва да ти кажа нещо.

Мислех, че съм на ръба на пропастта, но за втори път този ден ми секва дъхът и загубвам ума и дума, когато ми разказва за убийството на Алексис Клеман, в което са замесени Тома и Максим. Франсис ми обяснява, че с Ахмед са се възползвали от строежа в училището и са зазидали трупа в едната стена на физкултурния салон. Признава ми, че първоначално е смятал да не ми казва, за да ме предпази от неприятности.

Той ме притиска до гърдите си и ме уверява, че ще намери решение, като ми напомня за всички изпитания, които вече сме преживели в нашия живот.

Идеята хрумва първо на него.

Той отбелязва, че колкото и парадоксално да изглежда, изчезването на двама души е по-малко обезпокоително, отколкото само на един човек, и че убийството на Венка може да направи възможно прикриването на това на Алексис и обратното, ако успеем да свържем двамата по някакъв начин.

В продължение на два часа си блъскаме главите да открием най-добрия план за действие. Казвам му за носещия се слух, че двамата имат любовна връзка. Споделям, че Тома ми е казал за писма, които са разбили сърцето му и които подкрепят тази теза. Франсис отново е обзет от надежда, но аз не изпитвам същия оптимизъм. Дори и да успеем да се отървем от телата, разследването ще се фокусира върху гимназията и натискът, на който ще бъдем подложени, ще бъде непоносим. Той се съгласява, претегля плюсовете и минусите, дори разглежда варианта да поеме вината за двете убийства. За пръв път в нашия живот сме готови да се предадем. Не от липса на воля или смелост, а просто защото има битки, кои то не могат да бъдат спечелени.

Внезапно в нощната тишина се разнася чукане, което ни кара да подскочим стреснато. Двамата едновременно се обръщаме към прозореца. Едно момиче с обезумяло изражение барабани по стъклото. Това не е призракът на Венка Рокуел, който идва да ни преследва, а малката Фани Брахими, на която разреших да остане в общежитието през ваканцията.

— Госпожо директор!

Поглеждам разтревожено Франсис. Фани е съседка на Венка в общежитието. Сигурна съм какво ще ми каже — намерила е безжизненото тяло на своята приятелка.

— Това е краят, Франсис — казвам. — Ще трябва да се обадим в полицията.

Но вратата на кабинета ми се отваря и Фани, потънала в сълзи, се хвърля в обятията ми. В този момент още не знам, че Бог ми е изпратил решението на всичките ни проблеми. Богът на италианците. Онзи, на когото се молехме в малкия параклис на Монталдичо, когато бяхме деца.