Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Разгледах връзката ключове. Освен този за автомобила разпознах ключа за къщата, по-дългия ключ за пощенската кутия и още един — доста внушителен, чиято горна част бе обвита с черен каучук. Последните три ключа висяха на луксозен ключодържател от зърнеста кожа с овална форма, на който бяха гравирани два хромирани инициала — А, преплетена с П. Ако А беше Анабел, какво означаваше буквата П?

Включих джипиеса и прегледах предварително записаните адреси, без да открия нищо подозрително. Избрах първия — Дом — и макар че болницата се намираше на по-малко от два километра от квартала „Констанс“, джипиесът изчисли разстояние от двайсет километра със сложен маршрут, който минаваше по брега на морето и водеше към Ница.

Развълнуван, освободих ръчната спирачка и напуснах паркинга, питайки се кое е това неизвестно място, което майка ми смяташе за свой дом.

Независимо от напредналия час и дъжда трафикът беше доста оживен. След по-малко от двайсет минути, следвайки инструкциите на джипиеса, стигнах до целта си — охраняван жилищен комплекс на половината път между Кан сюр Мер и Сен Пол дьо Ванс. Това беше „Парк Аурелия“, където се намираше „ергенската бърлога“ на Франсис. Точно където той беше убит. Спрях на едно закътано място на около тридесет метра от внушителната порта от ковано желязо на комплекса. След вълната от обири през миналата година охраната сигурно бе драстично засилена. И наистина, пред будката за часовите стоеше на пост пазач.

Едно мазерати ме подмина и приближи до портала. Имаше два входа. Този отляво бе предназначен за посетителите, които трябваше да се представят на пазача, докато обитателите на комплекса минаваха през десния. Един сензор сканираше регистрационния номер на колите им и автоматично отваряше портата. Без да изключвам двигателя, отделих време да помисля. Инициалите П и А се отнасяха за „Парк Аурелия“, а Франсис бе един от строителните му предприемачи. Изведнъж си спомних една подробност. Аурелия беше второто име на майка ми. Име, което между другото, тя предпочиташе пред Анабел. Осени ме прозрение — Франсис й беше подарил роудстъра.

Дали майка ми и Франсис са били любовници? Тази мисъл никога не ми беше хрумвала, но сега изобщо не ми се стори странна. Включих мигача и поех по алеята, запазена за обитателите на комплекса. Дъждът беше толкова силен, че пазачът едва ли можеше да различи лицето ми. Сензорът сканира регистрационния номер на мерцедеса и портата се отвори. Щом номерът бе регистриран, това означаваше, че майка ми е била чест посетител на това място.

Като карах бавно, следвах тесния асфалтиран път, който навлизаше сред гора от борови и маслинови дървета. Построен в края на 80-те години, „Парк Аурелия“ се беше прочул с това, че основателите му бяха реконструирали огромен средиземноморски парк, засаден с редки и екзотични дървесни видове. Тяхната дързост, за която много се писа и говори по онова време, не се ограничаваше само дотук — през територията на комплекса течеше и изкуствено създадена река.

В парка имаше само тридесетина вили, доста отдалечени една от друга. Спомних си, че в статията на „Л’Обсерватьор“ пишеше, че къщата на Франсис е с номер 27. Тя бе разположена сред гъста растителност в най-високата точка на комплекса. В мрака различих силуетите на палми и високи магнолии. Паркирах пред портата от ковано желязо, която се извисяваше над гъст плет от кипариси.

Като се приближих до нея, се чу щракване и тя се отвори пред мен. Осъзнах, че ключът, който носех, всъщност е универсален смарт ключ, позволяващ електронен достъп до къщата. Докато вървях по настланата с каменни плочи алея, с изненада чух шум на вода. Не беше само тихо бълбукане, а силен плисък, сякаш река течеше под краката ми. Натиснах външния ключ за осветлението и мигом градината и различните тераси се окъпаха в светлина. Като обиколих вилата, всичко ми се изясни. Подобно на Къщата над водопада — шедьовърът на архитекта Франк Лойд Райт, вилата на Франсис бе построена директно над водния поток.

Това бе модерна сграда, в която нямаше нищо провансалско или средиземноморско, а по-скоро напомняше на някои американски архитектурни стилове. На два етажа, с раздвижени обеми, тя бе изградена от различни материали — стъкло, светъл камък и стоманобетон, и бе в пълна хармония с околната растителност и скалното плато, на което се издигаше.

Цифровата ключалка се отключи веднага щом се приближих до вратата. Опасявах се, че ще запищи аларма. На стената наистина имаше монтирана алармена система, но за момента нищо не