Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Окачено стълбище от необработено дърво водеше към спалните. С един поглед обхванах разпределението на първия етаж: огромен апартамент с прилежащите му помещения, кабинети, гардеробни и баня. И тук, дори повече, отколкото на приземния етаж, вездесъщността на остъклените повърхности премахваше границата между вътрешността и външния свят. Гледката беше изключителна. Гората изглеждаше на една ръка разстояние, а ромоленето на реката се смесваше с шума на дъжда. През остъклената тераса можеше да се стигне до частично покрит плувен басейн, в който се отразяваше небето, и терасовидна градина, в която цъфтяха глицинии, мимози и японски черешови дървета.

За миг бях готов да си тръгна, опасявайки се какво друго мога да открия. Обаче нямаше време за отлагане. Бутнах въртящата се врата на спалнята и открих още по-интимно кътче. И тук имаше снимки, но този път мои — от всичките ми детски години. През целия ден не ме напускаше усещането, което нарастваше, докато напредвах в своите проучвания — разследвайки случая на Венка, аз разследвах преди всичко собствената си история.

Най-старата снимка беше една черно-бяла фотография. „Родилен дом „Жана дАрк“, 8 октомври 1974 г., раждането на едно много ранно селфи. Франсис държеше фотоапарата. Той бе прегърнал майка ми, която държеше току-що родено бебе. И това бебе бях аз.

Изумление пред лицето на очевидното. Истината внезапно блесна пред мен. Заля ме вълна от емоции. Отдръпвайки се, пречистващата й пяна направо ме зашемети. Сега всичко се изясняваше, всичко си идваше на мястото, но съпроводено с ужасна болка. Не откъсвах очи от снимката. Гледах Франсис и имах чувството, че се гледам в огледало. Как може да съм бил сляп толкова дълго? Сега всичко ми се изясни. Защо никога не бях изпитвал синовни чувства към Ришар, защо винаги бях приемал Максим като брат, защо някакъв вътрешен инстинкт ме караше да защитавам Франсис всеки път, когато го нападаха.

Обзет от противоречиви чувства, седнах на ръба на леглото и избърсах сълзите си. Откритието, че съм син на Франсис, ме бе освободило от тежък товар, но мисълта, че никога вече няма да мога да говоря с него, ме изпълваше с дълбока тъга. Загложди ме един въпрос — знаеше ли Ришар за тази семейна тайна и за двойствения живот на съпругата си? Вероятно да, но не беше сигурно. Може би години наред като щраус бе заравял главата си в пясъка, без наистина да разбере защо Анабел толерираше безбройните му забежки.

Станах и тръгнах да излизам от спалнята, но се върнах, за да откача снимката от родилния дом. Трябваше да я взема като доказателство за произхода ми. Когато вдигах рамката й, открих в стената малък сейф. Клавиатурата на електронната ключалка предполагаше въвеждането на шестцифрен код. Моята рождена дата? Не вярвах нито за секунда, но не можех да не опитам. Понякога очевидното…

Вратата на сейфа се отвори с щракване. Стоманеният шкаф не беше много дълбок. Мушнах ръката си в него и извадих един пистолет. Прословутият револвер, който Франсис не бе имал време да използва, когато са го нападнали. В малка платнена торбичка намерих и десет патрона 38-ми калибър. Оръжията никога не ме бяха привличали. Обикновено те предизвикваха у мен само отвращение. Но заради достоверността на романите ми бях принуден да ги проуча. Претеглих на ръка пистолета. Компактен и тежък, той приличаше на стар модел „Смит и Уесън“, модел 36. Прочутият „Чийфс Спешъл“ с дървена дръжка и стоманена рама.

Какво означаваше присъствието на пистолета зад тази снимка? Че щастието и истинската любов трябва да бъдат защитени по всякакъв начин? Че тяхното завоюване си имаше цена, която би могла да бъде тази на кръвта и сълзите?

Сложих пет патрона в барабана и пъхнах револвера под колана си. Не бях сигурен, че знам как да го използвам, но бях убеден, че сега опасността ме дебне отвсякъде, тъй като някой бе решил да премахне всички, които смяташе за отговорни за смъртта на Венка. И аз със сигурност бях следващият в списъка му.

Бях стигнал до подножието на стълбището, когато телефонът ми иззвъня. Поколебах се дали да отговоря. Никога не е добър знак, когато някой ти звъни от неизвестен номер в 3 часа сутринта. Накрая все пак реших да се обадя. Звъняха от полицията. Дивизионен комисар Венсан Дьобрюин от комисариата в Антиб ме уведоми, че майка ми е намерена мъртва и че баща ми е поел вината за убийството й.

Антиб

Събота, 13 май 2017 г.