Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Вдигам пушката. Очите ми се насочват към моята мишена. Тя е на мушката ми. Знам, че няма да имам втори шанс.

Когато се разнася пукотът — ясен, кратък и бърз, целият ми живот преминава пред очите ми.

Монталдичо, пейзажите на Италия, малкото училище, селският площад, обидите, жестокостта, кръвта, гордостта да устоиш, обезоръжаващата усмивка на тригодишния Тома, неугасващата любов на един мъж, различен от другите.

Всичко, което ми беше скъпо…

Повярвай, нощта винаги те очаква.

Рене Шар

В бурната нощ улиците на Антиб изглеждаха покрити с дебел и лепкав слой боя, която някой непохватен художник бе разлял върху своето платно.

Беше 4 часът сутринта. Аз крачех напред-назад под дъжда пред полицейския участък на авеню „Фрер Оливие“. Въпреки че бях облякъл дъждобрана си, косата ми беше мокра и водата се стичаше във врата ми и се просмукваше в яката на ризата ми. Притиснал мобилния телефон до ухото си, се опитвах да убедя един адвокат от Ница да помогне на баща ми, ако бъде удължен срокът на задържането му под стража.

Имах чувството, че се задушавам под лавината от проблеми, които се стоварваха един след друг върху мен. Час по-рано, когато напуснах „Парк Аурелия“, бях спрян от пътна полиция за превишена скорост. Изнервен до краен предел, бях карал роудстъра по магистралата с над сто и осемдесет километра в час. Бяха ме накарали да духна на дрегера за алкохол и си бях платил за моите коктейли и шотове с водка, като незабавно ми бяха отнели шофьорската книжка. За да продължа пътуването си, нямах друг избор, освен да се обадя на Стефан Пианели да ми се притече на помощ. Журналистът вече бе научил за смъртта на майка ми и ме бе уверил, че ще пристигне възможно най-бързо. Той бе дошъл да ме вземе със своя джип „Дачия“, на чиято задна седалка спеше дълбоко малкият Ернесто. Колата миришеше на джинджифилови меденки и явно никога не бе минавала през автомивка. Докато пътувахме към полицейския участък, той ми бе казал някои неща, допълвайки информацията, дадена ми от дивизионен комисар Дьобрюин. Тялото на майка ми било открито на нос Антиб върху скалите на крайбрежната пътека. Смъртта й била констатирана от служител на общинската полиция, повикан от разтревожени местни жители, които чули изстрел и незабавно се обадили.

— Съжалявам, че трябва да ти кажа суровата истина, Тома, но майка ти е била убита при ужасни обстоятелства. В Антиб никога не се е случвало подобно нещо.

Лампичката на тавана на дачията беше включена. Пианели трепереше. Беше мъртвешки блед, разтърсен от ужаса, който се бе случил в неговото близко обкръжение. В крайна сметка той познаваше родителите ми. Аз не чувствах нищо, зашеметен от умората, скръбта и болката.

— На местопрестъплението е намерена пушка, но Анабел не е умряла от огнестрелна рана — добави той.

Никак не му се искаше да навлиза в подробности за случилото се и се бе наложило да настоя, за да ми каже цялата истина.

И сега, след като бях излязъл от полицейското управление, се опитвах да обясня на адвоката точно тази истина — лицето на майка ми бе превърнато на пихтия от множество удари с приклад. Баща ми категорично не бе извършил това. Ришар се бе озовал на онова място, защото аз му бях казал за него, и когато бе пристигнал, Анабел вече е била мъртва. Облян в сълзи, той рухнал на скалите и единствената му вина беше, че не откъсвал очи от трупа на жена си и повтарял, ридаейки: „Аз го направих!“ Това твърдение, обясних на адвоката, естествено не биваше да се приема в буквален смисъл. Ясно беше, че думите му са били по-скоро израз на съжаление, че не е могъл да предотврати убийството, отколкото признание за вина. Адвокатът с готовност се съгласи с мен и ме увери, че ще ни помогне.

Когато затворих телефона, все още валеше силно. Скрих се под навеса на една пуста автобусна спирка на площад „Генерал Де Гол“, откъдето проведох две мъчителни телефонни обаждания до Порт о Пренс и после до Париж, за да уведомя брат ми и сестра ми за смъртта на майка ни. Верен на себе си, Жером запази хладнокръвие, въпреки че бе дълбоко потресен. Разговорът със сестра ми обаче беше направо сюрреалистичен. Аз си мислех, че тя спи в дома си, в Седемнайсети арондисман, а тя се оказа на почивка за уикенда с приятеля си в Стокхолм. Дори не знаех, че се е развела предната година. Сестра ми ме уведоми за раздялата с мъжа си, без да спомене нищо за обстоятелствата, довели до нея, а аз й съобщих за трагедията, която бе сполетяла семейството ни. Тя изпадна в неистов плач и нито аз, нито мъжът, който спеше до нея, успяхме да я успокоим.