Гийом Мюссо - Момичето и нощта

След това дълго скитах като сянка под проливния дъжд по пустия площад, който бе изцяло наводнен. Сигурно някоя канализационна тръба се беше спукала, като бе отнесла част от асфалта и той бе запушил отводнителните шахти. Все още осветените фонтани изстрелваха в нощта дълги златисти струи вода, които се смесваха с дъжда, образувайки във въздуха стелеща се мъгла.

Мокър до кости, обгърнат от дъжда, с изпепелено от скръб сърце и опънати докрай нерви, аз се чувствах като пребито куче. Гъстата мъгла, която заглушаваше стъпките ми, заличаваше границите на площада, бордюрите на тротоарите и пътната маркировка. Имах чувството, че тя поглъща всичките ми морални ценности и житейски ориентири. Вече не разбирах каква беше моята роля в тази история, която ме гнетеше толкова много години. Едно падане в бездна, което сякаш нямаше край. Сценарий на криминална драма, на който бях по-скоро жертва, отколкото негов автор.

Внезапно светлините на два фара пронизаха мъглата и се насочиха към мен — беше дачията на Стефан Пианели, който се връщаше за мен.

— Качвай се, Тома! — каза той, като свали стъклото на прозореца си. — Помислих си, че няма с какво да се прибереш, и реших да те закарам у вас.

На края на силите си, аз приех предложението му. Предната пътническа седалка бе все така отрупана с боклуци. Както и на идване, седнах на задната седалка до спящия Ернесто.

Пианели ми обясни, че се връща от редакцията на „Нис Матен“. Тъй като броят на вестника бил готов за печат по-рано вечерта, нямало да има материал за смъртта на майка ми в утрешния брой. Въпреки това журналистът бе отскочил до кабинета си, за да напише статия за уебсайта на всекидневника.

— Известните подозрения, които тегнат над баща ти, дори няма да бъдат споменати — увери ме той.

Докато пътувахме край морето към „Ла Фонтон“, Пианели най-накрая ми каза, че случайно е срещнал Фани, когато излизал от болницата, където бил отишъл надвечер, за да получи някаква информация за Максим.

— Тя беше крайно изнервена. Никога не съм я виждал такава.

В изтощеното ми съзнание светна предупредителна лампичка.

— Какво ти каза?

Бяхме спрели на кръстовището до казино „Ла Сиеста“. Най- дългият червен светофар на света…

— Тя ми разказа всичко, Тома. Каза ми, че е убила Венка и че майка ти и Франсис са й помогнали да скрие следите от престъплението.

Сега си обясних състоянието на Пианели по-рано тази вечер — той беше поразен не само от обстоятелствата около смъртта на майка ми, а и от историята на едно друго убийство, която бе научил.

— Каза ли ти какво се е случило с Клеман?

— Не, призна той. Това е единственото парче от пъзела, което ми липсва.

Светна зелената светлина на светофара. Дачията излезе на магистралата и пое към „Констанс“. Бях напълно смазан. Вече не можех да разсъждавам трезво. Имах чувството, че този ден никога няма да свърши, че някаква вълна ще помете всичко. Имаше твърде много разкрития, твърде много трагедии, твърде много смъртни случаи, твърде много заплахи, които бяха надвиснали над скъпите за мен хора. И тогава направих това, което човек никога не трябва да прави. Свалих гарда. Наруших двайсет и пет годишното си мълчание, защото исках да вярвам в човешката природа. Исках да вярвам, че Пианели е добър човек, който ще постави приятелството ни на първо място, преди журналистиката.

Сложих картите на масата — разказах му за убийството на Клеман и всичко, което бях научил днес. Когато стигнахме до къщата на родителите ми, Пианели паркира пред портата и остави двигателя да работи. Останахме да говорим в стария джип още половин час, опитвайки се да видим по-ясно нещата. Той търпеливо ми помогна да възстановя събитията, случили се по-рано този следобед. Очевидно майка ми бе подслушала разговора ми с Максим. Също като мен, вероятно бе забелязала, че посвещението в книгата е написано с различен почерк от този на Алексис Клеман върху моите училищни есета. За разлика от мен обаче, тази подробност й бе позволила да установи самоличността на убиеца на Франсис. После му беше определила среща или го беше проследила до нос Антиб, за да го убие. Накратко, тя бе успяла там, където ние се бяхме провалили — да разкрие едно чудовище, чиято убийствена ярост изглеждаше безгранична.

Проницателност, която й бе коствала живота.

— Опитай да си починеш — каза ми Стефан, като ме прегърна. — Утре ще ти се обадя. Ще отидем заедно в болницата, за да разберем как е Максим.