Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Поканих го да пием по чаша кафе.

— С удоволствие, ако кафето ви не е от капсули.

Младежът ме последва в кухнята и докато разглеждаше пакета с кафе арабика до кафеварката, потупа картонената папка, която притискаше до гърдите си.

— Имам информация за вас!

Докато приготвях нашите напитки, Корентен Мерийо седна на един от столовете и извади купчина книжа с бележки по тях. Като сложих едната чаша пред него, видях от чантата му да се подава новият брой на „Нис Матен“. На първа страница имаше снимка на крайбрежната пътека, а над нея бе написано с големи букви: „Страх е сковал града.“

— Не беше лесно, но успях да събера любопитна информация за финансирането на гимназията — каза той.

Седнах срещу него и с кимване го подканих да продължи.

— Бяхте прав, финансирането на строежа в „Сент-Екзюпери“ е пряко свързано с голямо и неочаквано дарение, което училището е получило съвсем наскоро.

— Какво означава наскоро?

— В началото на годината.

„Няколко дни след смъртта на Франсис?

— И кой го е направил? Семейството на Венка Рокуел?

Внезапно ми хрумна, че Алистър Рокуел — дядото на Венка, който така и не бе приел смъртта на внучката си, може да е организирал някаква посмъртна вендета.

— Съвсем не — отвърна Мерийо, като сложи бучка захар в кафето си.

— А кой тогава?

Хипстърът погледна бележките си.

— Зад това дарение стои американската културна фондация „Хътчинсън енд Девил“.

В първия момент името не ми говореше нищо. Мерийо изпи кафето си на един дъх.

— Както подсказва името, фондацията се финансира от две фамилии. Хъчинсън и Девил са натрупали богатство в Калифорния след войната, като създали брокерска фирма, която сега притежава стотици клонове на целия американски континент.

Журналистът продължи да чете бележките си.

— Фондацията се занимава с меценатска дейност. Тя финансира главно училища, университети и музеи: девическата гимназия „Свети Йоан Кръстител“ в Ню Йорк, Калифорнийския университет в Бъркли, Калифорнийския университет в Лос Анджелес, Музея на модерното изкуство в Сан Франциско, Окръжния музей на изкуствата в Лос Анджелес…

Мерийо запретна ръкавите на дънковата си риза, която бе толкова прилепнала по тялото му, сякаш беше втора кожа.

— На последното заседание на управителния съвет на фондацията е било подложено на гласуване необичайно предложение — един от членовете му за първи път е лансирал идеята да инвестират извън Съединените щати.

— За разрастване и обновяване на гимназия „Сент-Екзюпери“?

— Точно така. Дебатите са били оживени. Сам по себе си проектът бил интересен, но включвал някои екстравагантни неща, като например изграждане край езерото на парк, наречен „Градината на ангелите“.

— Стефан ми каза за някаква огромна розова градина.

— Да, точно така. Намерението на автора на идеята е да го превърне в място за преклонение в памет на Венка Рокуел.

— Ама че лудост! Как може фондацията да одобри такава смахната идея?

— Много от членовете на управителния съвет наистина са били против, но едната от двете фамилии днес се представлява само от една наследница. Тъй като тя била с малко лабилна психика, много от членовете й нямали доверие. Съобразно устава обаче тази наследница имала голям брой гласове и успяла да си осигури още няколко допълнителни гласа, за да спечели с незначително мнозинство.

Разтърках очи. Имах парадоксалното чувство, че не разбирам нищо, но че никога не съм бил толкова близо до целта. Станах да взема раницата си. Трябваше да проверя нещо. Извадих годишника от учебната 1992–1993 година. Докато разлиствах страниците му, Мерийо завърши обясненията си:

— Въпросната наследница, която ръководи фондация „Хътчинсън енд Девил“, се казва Алексис Шарлот Девил. Мисля, че я познавате. Тя е преподавала в „Сент-Екзюпери“, когато вие сте учили там.

„Алексис Девил… Харизматичната преподавателка по английска литература.“

Бях поразен, не можех да откъсна очи от снимката на учителката, която по онова време всички наричахме мадмоазел Девил. Дори в годишника името й бе представено само с инициалите А. Ш. Най-накрая намерих Алексис — убийцата на майка ми и на Франсис. Онази, която се опита да убие и Максим. Същата, която косвено бе тласнала Венка по пътя на фаталната й съдба.

— След множество кратки пребивавания на Лазурния бряг сега тя прекарва тук по шест месеца в годината — отбеляза Мерийо. — Купила е старата вила „Фицджералд“ на нос Антиб. Знаете ли къде е?