Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Втурнах се навън, преди да осъзная, че вече нямам кола. Поколебах се дали да не взема велосипеда на журналиста, но вместо това слязох в мазето през гаража и махнах полиетиленовото покривало на стария ми мотопед. Метнах се на седалката му като в старите времена, когато бях на петнайсет, и се опитах да го запаля само с педала на газта.

Обаче в мазето беше студено и влажно и двигателят беше блокирал. Намерих кутията с инструменти и се върнах при мотопеда. Махнах капака и развих свещта с гаечен ключ. Тя беше черна и покрита с нагар. Изтрих я с един парцал, после я изтърках с шкурка, както бях правил стотици пъти, преди да отида в колежа, и я завих обратно. Работех машинално. Движенията бяха запечатани в паметта ми — далечни спомени от едно все пак не толкова далечно време, когато животът ми изглеждаше изпълнен с надежди.

Опитах отново да запаля мотопеда. Беше малко по-добре, но двигателят прекъсваше на ниски обороти. Вдигнах Стойката, скочих на седалката и се спуснах по склона. Отначало двигателят се давеше, но най-накрая запърпори равномерно. Поех по пътя, молейки се мотопедът да издържи няколко километра, като карах с пълна скорост.

Картините се блъскат в главата ми. Непоносими и нереални. По-мъчителни от най-ужасните кошмари. Лицето на съпругата ми — безформено, размазано до неузнаваемост. Красивото лице на Анабел, превърнато в маска от кървава плът.

Казвам се Ришар Дьогале и съм уморен от живота.

Ако животът е война, току-що понесох не само голям удар — в траншеите на живота ми разпориха корема с щик. Принуден съм да се предам безусловно в най-болезнената от всички битки.

Стоя неподвижно сред златистите прашинки, които изпълват въздуха на огрения от слънцето хол. Отсега нататък домът ми е пуст и завинаги ще бъде такъв. Трудно ми е да приема истинността на това изпитание. Загубих Анабел завинаги. Но кога действително я изгубих? Преди няколко часа на плажа на нос Антиб? Преди няколко години? Или преди няколко десетилетия? Или ще е по-правилно да призная, че изобщо не съм загубил Анабел, защото тя никога не е била моя?

Хипнотизиран съм от револвера на масата пред мен. Нямам представа какво прави тук това оръжие — „Смит и Уесън“ с дървена дръжка, каквито съм виждал в старите уестърни. Барабанът му е пълен — пет патрона 38 калибър. Претеглям на ръка пистолета, усещам тежестта на стоманения му корпус. Оръжието ме приканва. Едно очевидно и бързо решение на всичките ми проблеми. Вярно е, че в краткосрочен план перспективата за смъртта ме утешава. Ще забравя четиридесетте години странен брак с тази неразгадаема жена, която казваше, че ме „обича по свой начин“, което означаваше, че не ме обича.

Истината е, че Анабел ме търпеше и общо взето, това беше по- добре от нищо. Да живея с нея бе страдание, но да живея без нея щеше да е смърт за мен. Двамата си имахме тайна уговорка, според която пред очите на хората минавах за неверен съпруг — какъвто със сигурност бях, и която я предпазваше от клюките и хорското любопитство. Нищо и никой нямаше власт над Анабел. Тя бе извън всякакви рамки, норми и условности. Точно тази свобода ме очароваше в нея. В крайна сметка, не обичаме ли в другия именно неговата тайнственост? Обичах я, но не можах да покоря сърцето й. Обичах я, но не успях да я защитя.

Допирам дулото на револвера до слепоочието си и внезапно започвам да дишам по-леко. Иска ми се да разбера кой ми е подхвърлил това оръжие. Може би Тома? Синът, който изобщо не е мой син. Детето, което също никога не ме е обичало. Затварям очи и лицето му изплува пред мен заедно с десетки ясни спомени от детството му. Картини, обагрени с удивление и болка. Удивление от това дете — умно, любознателно и много послушно, и болката да знам, че не съм негов баща.

„Натисни спусъка, ако си мъж!“

Не страхът ме кара да се откажа, а Моцарт. Кратката мелодия, изсвирена на арфа и обой, която известява, че имам есемес от Анабел. Подскачам стреснато. Оставям пистолета и се втурвам към телефона си. „Ришар, имаш поща. А.“

Съобщението току-що е изпратено от телефона на Анабел. Само че това е невъзможно, защото тя е мъртва, а и бе забравила мобилния си у дома. Единственото обяснение е, че Анабел е програмирала изпращането на този есемес, преди да умре.

„Ришар, имаш поща. А.“

Поща? Каква поща? Проверявам имейлите на телефона си, но не намирам нищо такова. Излизам от къщата и слизам по бетонната алея до пощенската ни кутия. Редом с рекламните листовки за доставка на суши по домовете откривам дебел небесносин плик, който ми напомня за любовните писма, които си изпращахме някога. Отварям плика, на който няма пощенско клеймо. Може би Анабел го е пуснала в кутията вчера следобед или по-вероятно го е донесъл някой частен куриер. Прочитам първото изречение: „Ришар, ако четеш това писмо, значи съм убита от Алексис Девил.“