Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Отнема ми безкрайно много време да прочета трите страници. Това, което откривам в него, ме смущава и ме разтърсва до дъното на душата. Това е посмъртна изповед. И в известен смисъл е любовно послание, което завършва така: „От сега нататък съдбата на нашето семейство е в твоите ръце. Ти си последният, който има силата и мъжеството да защити и спаси нашия син.“

В крайна сметка разполагахме с парчетата на пъзела,

но както и да ги подреждахме, оставаха празни места […],

като държави, които не можехме да назовем.

Джефри Юдженидис

Двигателят на мотопеда беше сдал багажа. Стиснал здраво кормилото, въртях педалите като луд. Приведен напред, станал от седалката, аз се накланях наляво и надясно, сякаш изкачвах връх Ванту с петдесеткилограмов товар на гърба.

Разположена на булевард „Бакон“, в края на нос Антиб, погледната от улицата, вила „Фицджералд“ изглеждаше като някакъв бункер. Въпреки името си, тя никога не бе обитавана от американския писател, но легендите трудно умират на Лазурния бряг, както и навсякъде другаде. На петдесет метра от нея оставих мотопеда на тротоара и прескочих крайбрежната балюстрада. В тази част на носа златистите пясъчни плажове отстъпваха пред една по-насече- на и труднодостъпна крайбрежна ивица. Огромни стръмни скали, изваяни от мистрала, и вертикални склонове, които се спускаха досами морето. Като се вкопчвах в скалните издатини, рискувайки да си счупя врата, изкачих стръмния склон, по който можеше да се стигне до задната страна на вилата.

Поех по площадката от полиран бетон край басейна — дълъг небесносин правоъгълник с изглед към морето, от който по издялани в скалите стълби се стигаше до малък понтон. Изградена на стръмните скали, подножието на вила „Фицджералд“ буквално се миеше от водите на морето. Тя бе една от модернистичните сгради, построени по време на Лудите години, чиято архитектура съчетаваше елементи на арт деко със средиземноморския стил. Боядисаната в бяло геометрична фасада беше увенчана с плосък покрив и тераса, покрита с пергола, обрасла с пълзящи растения. В този час на деня небето и морето се сливаха в един яркосин цвят — цвета на безкрайността.

Под сводеста галерия се помещаваше лятна всекидневна. Минах през нея и попаднах на полуотворен панорамен прозорец, който ми позволи да вляза в къщата.

Като изключим гледката към Средиземно море, а не към река Хъдсън, холът приличаше донякъде на моя лофт апартамент в Трайбека — изчистено пространство, където всеки детайл бе грижливо подбран. От типа места, които се виждаха в списанията или сайтовете за интериор и дизайн. В библиотеката видях почти същите книги като у дома, отразяващи една и съща култура: класическа, литературна, интернационална.

Освен това тук цареше подозрителната чистота, присъща на домовете без деца. Онази малко тъжна студенина на къщите, в които липсват най-скъпите неща в живота — детски смях, плюшени играчки и елементи от „Лего“ във всички ъгли, трохи от бисквити, полепнали по масите и пода…

— Във вашето семейство определено имате навика да се навирате в устата на вълка.

Обърнах се рязко и се оказах на метри от Алексис Девил. Бях я зърнал предната вечер по време на честването на петдесетгодишнината на „Сент-Екзюпери“. Беше облечена семпло — дънки, блуза на райе, пуловер с остро деколте, маратонки, — но тя беше от хората, които изглеждат добре при всякакви обстоятелства. Представителност, подсилена от присъствието на трите кучета пазачи, които я следваха по петите: доберман с купирани уши, американски териер с жълточервеникава козина и ротвайлер.

При вида на кучетата целият се напрегнах. Съжалих, че не бях взел нещо, с което да се защитя. Бях изхвърчал от къщата на родителите си импулсивно, подтикван от гнева. Освен това винаги бях смятал, че моето оръжие е умът ми. Бях научил този урок от Жан- Кристоф Граф, но като си спомних какво бе направила Алексис Девил с майка ми, Франсис и Максим, си дадох сметка, че съм постъпил безразсъдно, действайки толкова импулсивно.

Сега, след като бях стигнал до истината, се почувствах напълно съкрушен. По принцип не очаквах да науча нищо от Алексис Девил. Нима вече не бях разбрал всичко? Ако изобщо можем да разберем нещо по отношение на любовта. Въпреки това си представих много ясно взаимното възхищение, което тези две умни, свободни и красиви жени са изпитвали по онова време. Вълнението от духовното единство, опиянението от плътската близост, екзалтацията от престъпването на моралните норми. Въпреки че това ме смущаваше, двамата с Алексис Девил не бяхме толкова различни. Бяхме обичали едно и също момиче преди двайсет и пет години и никога не бяхме преодолели загубата му.