Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Висока, стройна, с перфектна гладка кожа на лицето, която не позволяваше да се определи възрастта й, Алексис Девил бе вдигнала косата си на кок. Тя изглеждаше убедена, че владее положението. Кучетата й не откъсваха очи от мен, но Алексис си бе позволила лукса да ми обърне гръб и съзерцаваше снимките в рамка, които висяха почти навсякъде по стените. Прословутите еротични снимки на Венка, за които ми бе разказал Даланегра! С такъв модел фотографът бе надминал себе си. Беше уловил точно смущаващата и опияняваща красота на девойката. Мимолетност- та на нейната младост. Колко дълго живеят розите…

Реших да премина към настъпление.

— Смятате, че все още обичате Венка, но това не е вярно. Човек не убива хората, които обича.

Девил се откъсна от съзерцанието на снимките и ме изгледа студено и презрително.

— Лесно мога да ви отговоря, че понякога убийството е абсолютно доказателство за любов. Но проблемът не е в това. Не аз убих Венка, а вие.

— Аз ли?

— Вие, майка ви, Фани, Франсис Бианкардини и неговият син… В една или друга степен вие сте отговорни за смъртта й. Всички вие сте виновни.

— Ахмед ви каза това, нали?

Тя тръгна към мен, придружена от церберите си. Спомних си за Хеката — богинята на мрака от гръцката митология, винаги заобиколена от глутница кучета, които виели срещу луната. Хеката, която властвала над кошмарите, потиснатите желания, над най- тъмните кътчета на човешкото съзнание.

— Въпреки неоспоримите доказателства аз никога не повярвах, че Венка е избягала с онзи тип — каза оживено Алексис. — Години наред търсих истината. И по някаква зла ирония на съдбата в момента, в който вече не се надявах да я открия, тя ми бе поднесена на тепсия.

Кучетата пристъпваха възбудено и ръмжаха срещу мен. Започна да ме обзема паника. Видът на животните ме парализира. Помъчих се да не ги гледам в очите, но те неминуемо усещаха моята тревога.

— Случи се преди малко повече от седем месеца — продължи Алексис — на щанда за плодове и зеленчуци в един супермаркет. Ахмед ме позна, докато пазарувах, и поиска да поговорим. В нощта, когато умря Венка, Франсис го изпратил да вземе някои от вещите й и да почисти стаята й, за да заличи всички следи, които можели да ви компрометират. Като проверявал джобовете на едно палто, намерил едно писмо и снимка. Единствено той разбрал от самото начало, че Алексис съм аз — тайна, която глупакът пазил в продължение на двайсет и пет години.

Зад привидното й спокойствие долових озлоблението и гнева й.

— Ахмед се нуждаеше от пари, за да се прибере в родината си, а аз исках тази информация. Дадох му пет хиляди евро и той ми разказа всичко — за двете тела, зазидани във физкултурния салон, за онази ужасна декемврийска нощ на 1992 г., през която в гимназия „Сент-Екзюпери“ била пролята кръв, за това, че всички вие сте се измъкнали безнаказано.

— Не е достатъчно да си повтаряш една история, за да стане истинска. Има само един човек, отговорен за смъртта на Венка, и това сте вие. Виновникът за едно престъпление невинаги е този, който е държал оръжието, и вие много добре знаете това.

За пръв път лицето на Алексис Девил се изкриви от раздразнение. Сякаш в отговор на някаква безмълвна заповед на своята богиня трите кучета се втурнаха към мен и ме обкръжиха. По гърба ми внезапно изби ледена пот. Обзе ме неконтролируем страх. Обикновено успявах да овладея фобията си, да се вслушам в разума си, казвайки си, че страховете ми са ирационални и преувеличени. Само че в този случай кучетата бяха свирепи и обучени да нападат. Въпреки страха си продължих:

— Помня каква бяхте по онова време. Спомням си харизмата, която излъчвахте. Всички ученици ви се възхищаваха. Аз най-много. Млада тридесетгодишна преподавателка, блестяща, красива, уважаваща учениците си и способна да ги оцени по достойнство. Всички момичета от подготвителните класове по литература искаха да приличат на вас. За тях вие олицетворявахте известна свобода и независимост. За мен — победата на интелигентността над посредствеността в живота. Вие бяхте женският еквивалент на Жан-Кристоф Граф и…

При споменаването на някогашния ми учител тя се изсмя злорадо.

— А, клетият Граф! И той беше глупак, но от друг вид — образован идиот. Той също не се досети за нищо и години наред упорито ме ухажваше. Пишеше ми пламенни стихове и писма. Идеализираше ме, както вие идеализирахте Венка. Това е характерно за мъжете като вас. Претендирате, че обичате жените, но не ни познавате и дори не се опитвате да ни опознаете. Не ни слушате и не искате да ни чуете. За вас ние сме само пиедестал на вашите романтични мечти!