Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Въпреки топлите му думи нямах сили да му отговоря и просто хлопнах вратата на колата. Тъй като нямах електронен чип, бях принуден да прескоча портата. Спомних си, че в къщата може да се влезе през подземния гараж, чиято врата родителите ми никога не заключваха. Като се озовах в хола, дори не си направих труда да включа лампата. Оставих чантата си и пистолета на Франсис на масата. Съблякох мокрите си дрехи, пресякох като сомнамбул помещението и се отпуснах тежко на дивана. Завих се с едно вълнено одеяло и потънах в прегръдките на съня.

Бях играл и бях загубил на всички фронтове. Нещастието ме беше съкрушило. Без да съм подготвен, бях преживял най-лошия ден в живота си. Тази сутрин, като кацнах на Лазурния бряг, бях предусетил заплахата от силен трус, но не бях очаквал неговата голяма, жестока и опустошителна сила.

Може би, когато умрем, единствено смъртта ще ни даде

ключа и възможността да осъществим това несъстояло

се приключение.

Ален Фурние

Неделя, 14 май 2017 г.

Когато отворих очи, обедното слънце бе огряло целия хол. Бях спал без прекъсване чак до един часа на обяд. Тежък, непробуден сън, който ме бе откъснал напълно от мрачната действителност.

Събуди ме звънът на мобилния ми телефон. Не бях достатъчно бърз, за да отговоря, но изслушах оставеното съобщение. От телефона на своя адвокат баща ми ме уведомяваше, че е бил освободен и се прибира вкъщи. Опитах се да му се обадя, но батерията на телефона ми беше паднала. Куфарът ми бе останал в наетата кола и след като напразно търсих някакво зарядно, което да пасва на моя телефон, най-накрая се отказах. От стационарния телефон позвъних в болницата в Антиб, където не успях да се свържа с никой, който да ми даде информация за Максим.

Взех душ и облякох дрехи, които намерих в гардероба на баща ми — риза „Шарве“ и сако от вигон. Излязох от банята и изпих едно след друго три кафета еспресо, докато гледах през прозореца към морето, което искреше в различни нюанси на синьото. В кухнята старите ми вещи стояха на същото място, където ги бях оставил предния ден. Големият кашон бе на табуретката, а на барплота от масивно дърво — някогашните ми съчинения, ученическите ми бележници, касетите със записи и стихосбирката на Цветаева, която разгърнах, за да прочета отново прекрасното посвещение:

На Венка,

Искам да бъда душа без тяло, за да не се отделям никога от теб.

Да те обичам, значи да живея.

Алексис

Прелистих книгата, отначало разсеяно, после по-внимателно. Противно на това, което винаги бях смятал, „Писмо до една амазонка“, публикувано от издателство „Меркюр дьо Франс“, не беше поетичен сборник. Беше лирична проза, в полетата на която някой — Венка или лицето, което й го беше подарило — си беше водил подробни бележки. Спрях погледа си на едно от подчертаните изречения. „Това е […] единственият недостатък в съвършената цялост, която представляват две жени, които се обичат. Трудността е не да устоят на мъжката съблазън, а на нуждата от дете.“

Изречението ме развълнува: „тази съвършена цялост, която представляват две жени, които се обичат“. Седнах на един от столовете и продължих да чета.

„Две жени, които се обичат“… Великолепно написано, произведението, сътворено в началото на 30-те години на миналия век, беше един вид поетична прослава на лесбийската любов. Не манифест, а тъжно размишление върху невъзможността две жени да си родят дете, на което и двете да са биологични родители.

Едва сега разбрах какво ми бе убягнало от самото начало и то промени всичко.

Венка бе имала влечение към жени. Във всеки случай тя бе обичала една жена — Алексис. Двусмислено малко име. Във Франция то беше изключително мъжко, а в англосаксонските страни беше женско. Бях шокиран от това откритие, като не преставах да се чудя дали отново не грешах.

На вратата се позвъни. Убеден, че е баща ми, отключих електронната ключалка на дворната порта и излязох да го посрещна на терасата. Но вместо пред Ришар се озовах лице в лице с един млад мъж — много слаб, с фини черти и смущаващо светли очи.

— Аз съм Корентен Мерийо, асистентът на господин Пианели — представи се той, като свали колездачната си каска и тръсна рижавата си коса.

Стажант-журналистът подпря на стената своето превозно средство — чудат бамбуков велосипед с кожена седалка с амортисьори.

— Моите най-искрени съболезнования — каза той с опечалено изражение, което се скриваше под гъста брада, която бе в пълно противоречие с юношеското му лице.