Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Казвам се Анабел Дьогале. Родена съм в Италия в края на 40- те години на миналия век в малко селце в Пиемонт. И следващите минути може би ще са последните в живота ми.

Когато миналия 25 декември Франсис ми се обади посред нощ, преди да издъхне, той успя да изрече само: „Пази Тома и Максим!“

Онази нощ разбрах, че миналото се е върнало, придружено със заплахи, опасност и смърт. По-късно, като прочетох вестникарските статии, които описваха страданията, които е изтърпял Франсис, преди да умре, разбрах също, че тази стара история може да свърши само както бе започнала — с кръв и страх.

Двайсет и пет години бяхме успели да държим на разстояние миналото. За да защитим нашите деца, бяхме залостили всички врати, като внимавахме да не оставяме никакви следи. Бдителността се бе превърнала в наша втора природа, въпреки че с течение на времето мнителността ни бе загубила болезнения си характер. В някои дни ми се струваше дори, че безпокойството, което ме бе измъчвало толкова години, се е изпарило. Неизбежно бях свалила гарда. И бях сгрешила.

Смъртта на Франсис едва не ме уби. Сърцето ми бе разбито. Мислех, че си отивам от този свят. В линейката, докато ме караха към болницата, част от мен искаше да се предаде и да се присъединя към Франсис, но някаква сила ме зовеше да се върна към живота.

Трябваше още да се боря, за да защитя сина си. Завърналата се опасност ми бе отнела Франсис, но нямаше да ми отнеме Тома.

Последната ми битка щеше да е да довърша работата, тоест да унищожа човека, който застрашаваше живота на сина ми. И да го накарам да си плати за смъртта на единствения мъж, когото съм обичала.

След като излязох от болницата, се върнах към спомените си и проведох собствено разследване, за да разбера кой след толкова години можеше да иска отмъщение, и то с ужасяваща жестокост, злоба и решителност. Вече не съм млада, но все още имам бистър ум. Въпреки че посветих цялото си време да търся отговори на моите въпроси, не открих никаква следа. Всички главни действащи лица, които биха могли да искат отмъщение, бяха мъртви или много стари. Нещо, което не познавахме, бе нарушило спокойния ход на живота ни и заплашваше да го унищожи. Венка бе отнесла в гроба си някаква тайна. Тайна, чието съществуване ни беше убягнало и която днес изплуваше от миналото, сеейки смърт по пътя си.

Търсих навсякъде, но не намерих нищо. Докато преди малко Тома не извади от мазето свои стари книжа и не ги сложи на кухненската маса. Изведнъж доказателството се наби в очите ми. Прииска ми се да заплача от яд. Истината бе стояла пред очите ни толкова дълго, маскирана от една подробност, която никой от нас не бе успял да види.

Подробност, която променяше всичко.

Още е светло, когато пристигам в Антиб. Спирам пред една бяла фасада, гледаща към булевард „Бакон“, която не подсказва много за размерите на къщата. Паркирам колата си на втората редица и звъня на домофона. Градинарят, който подрязва живия плет, ми казва, че лицето, което търся, е излязло да разходи кучетата си по Пътеката на митничарите.

Карам още няколко километра до малкия паркинг на плажа Келер, разположен на кръстовището на пътя „Гаруп“ и авеню „Андре Села“. Мястото е пусто. Отварям багажника, за да извадя пушката, която взех от Ришар.

За да си вдъхна кураж, си спомням как в неделните сутрини с осиновителя ми ходехме да ловуваме в гората. Обичах да го придружавам. Дори и да не си говорехме кой знае какво, това беше един споделен миг, който имаше повече смисъл от дългите разговори. Спомням си с умиление и за ирландския ни сетер Бъч. Той нямаше равен в надушването на яребици, горски бекаси и зайци и ги подгонваше толкова умело, че на нас ни оставаше само да ги застреляме.

Претеглям на ръка оръжието, погалвам ореховия му приклад и се любувам миг на изящните гравюри, които украсяват пушката. С едно натискане отварям стоманения затвор и вкарвам два патрона в патронника. След това поемам по тясната пътека, която минава досами морето. След петдесетина метра се натъквам на бариера с надпис „Опасна зона — достъпът забранен!“. Вероятно силното вълнение миналата сряда е предизвикало свлачища. Заобикалям бариерата, скачайки по стърчащите скали.

Морският въздух ми се отразява добре, а поразителната гледка, която стига чак до Алпите, ми напомня откъде произхождам. На завоя на стръмния бряг виждам високия и строен силует на убиеца на Франсис. Трите големи кучета край него се втурват вкупом към мен.