Гийом Мюссо - Момичето и нощта

се задейства. И тук само с един електрически ключ се включваха всички лампи. Натиснах го и пред очите ми се разкри впечатляващ със своята изисканост интериор.

На приземния етаж имаше хол, трапезария и открита кухня. В стила на японската архитектура, пространството беше отворено, като различните кътове бяха отделени само с решетки от светло дърво, които пропускаха светлината.

Направих няколко крачки и огледах помещението. Никога не си бях представял така ергенската бърлога на Франсис. Всичко бе изтънчено и в същото време излъчваше топлина и уют — голямата камина от бял камък, светлите дъбови греди, заоблените мебели от орехово дърво. Върху плота на минибара една наполовина празна бутилка бира „Корона“ подсказваше, че някой се е отбивал наскоро. До бутилката имаше пакет цигари и лъскава запалка, украсена с репродукция на японска гравюра.

Запалката „Зипо“ на Максим.

Разбира се, че той бе идвал тук след разговора ни в дома на майка ми. И това, което бе открил, го бе поразило толкова много, че си бе тръгнал набързо, забравяйки цигарите и запалката си.

Когато се приближих до панорамните прозорци, осъзнах, че точно там е бил убит Франсис. Навярно го бяха измъчвали до камината и го бяха изоставили, смятайки го за мъртъв. След това той се бе влачил по настлания с патиниран паркет под до голямата стъклена стена с изглед към реката. Там бе успял да позвъни на майка ми, но не знаех дали се е свързал с нея.

Майка ми…

Усетих присъствието й, то изпълваше тази къща. Разпознах стила й във всяка мебел, във всеки декоративен елемент. Тук тя се бе чувствала у дома си. Някакво изскърцване ме накара да подскоча стреснато. Обърнах се и се озовах лице в лице с нея.

Или по-скоро с портрета й, който висеше на стената в другия край на хола. Насочих се към библиотечния кът, където имаше и други снимки. Колкото повече се приближавах, толкова повече се досещах за историята, която досега ми бе убягвала. Около 15 снимки правеха ретроспекция на паралелния живот, воден от Франсис и Анабел в продължение на много години. Заедно, те бяха пътешествали по света. На отделни фотографии разпознах различни емблематични забележителности: африканската пустиня, заснежената Виена, лисабонски трамвай, водопада Гъдълфос в Исландия, тосканските кипарисови горички, замъка на шотландския остров Елън Донан, Ню Йорк преди рухването на Кулите близнаци.

Настръхнах не толкова при вида на забележителностите, колкото на усмихнатите и ведри лица на майка ми и Франсис. Те са били любовници. В продължение на десетилетия двамата бяха имали всеотдайна, но тайна любовна афера. Неподозирана и трайна връзка, далеч от очите на хората.

Но защо? Защо не са узаконили връзката си?

Дълбоко в себе си знаех отговора. Или по-скоро се досещах какъв е. Той беше сложен и свързан с техните необикновени личности. Анабел и Франсис бяха хора с труден и решителен характер, които навярно бяха намерили взаимна утеха, изграждайки си едно уединено кътче, на което бяха единствените архитекти. Две ярки индивидуалности, които винаги се бяха опълчвали срещу света. Срещу неговата посредственост, срещу ада на обществото, от който постоянно се бяха опитвали да се освободят. Красавицата и Звяра. Две необикновени личности, които презираха условностите, правилата, брака.

Дадох си сметка, че плача. Вероятно защото на снимките, където майка ми се усмихваше, откривах онази друга жена, която познавах в детството си и чиято нежност понякога се появяваше изпод ледената маска на Австрийката. Не бях луд. Не бях сънувал всичко това. Онази друга жена реално съществуваше и днес имах доказателство за това.

Избърсах сълзите си, но те продължаваха да текат. Бях дълбоко развълнуван от този двойствен живот, от тази необичайна любовна история, която принадлежеше само на тях. А нима истинската любов не беше освободена от всички условности? Франсис и майка ми бяха изживели тази чиста любов, докато аз се бях задоволявал само да мечтая за нея чрез книгите си.

Последната фотография на стената привлече вниманието ми. Беше малка, много стара и пожълтяла училищна снимка, направена на селски площад. Надписът с мастило гласеше: „Монталдичо, 12 октомври 1954 г“ На три реда пейки седяха деца на около десетгодишна възраст. Всичките имаха черни като абанос коси, с изключение на едно русо момиченце със светли очи, което беше малко настрана. Всички деца гледаха в обектива, с изключение на едно момченце с кръгло лице и упорито изражение. В момента, в който фотографът бе снимал, Франсис бе обърнал глава и бе вперил очи в Австрийката — най-красивото момиче в училището. Цялата им история бе запечатана на тази снимка. Всичко бе започнало още тогава, в детството им, в онова италианско село, където бяха израснали.