Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Убих Венка! — обвинява се тя. — Убих Венка!

Най-добрият начин да отмъстиш на врага си е

да не приличаш на него.

Марк Аврелий

Беше 2 часът сутринта, когато напуснах спешното отделение на болницата в „Ла Фонтон“. На какво прилича миризмата на смъртта? За мен това е миризмата на лекарства, дезинфектанти и почистващи препарати, която се носи в коридорите на болниците.

Максим бе летял повече от осем метра, преди да се стовари на асфалтовия път. Клоните на храстите и дърветата по склона бяха омекотили падането му, но не толкова, че да предотвратят множеството фрактури на гръбначния стълб, таза, краката и ребрата.

Качвайки Оливие в колата си, бях последвал линейката до болницата и при пристигането бях успял да видях за кратко приятеля си. Тялото му бе покрито със синини, обездвижено с шини и твърда шийна яка. Бледото му, безжизнено лице, скрито под тръбичките на кръвопреливната система, болезнено ми напомни, че не бях успял да го предпазя.

Лекарите, с които Оливие успя да говори, ни бяха казали тревожни неща. Максим беше в кома. Кръвното му налягане беше много ниско и въпреки инжектирането на норепинефрин се беше повишило твърде малко. Той имаше черепно-мозъчна травма, плюс контузия и вътрешночерепен хематом. Бяхме останали да чакаме в чакалнята, но болничният персонал ни уведоми, че присъствието ни е безполезно. Прогнозата беше много сдържана, макар че сканирането на цялото тяло тепърва щеше да позволи по-пълна оценка на уврежданията. Следващите седемдесет и два часа щяха да бъдат от съществено значение за определяне на последиците от събитието. От уклончивите им отговори разбрах, че животът на Максим виси на косъм. Оливие отказа да си тръгне, но настоя аз да отида да си почина.

— Наистина изглеждаш зле, а освен това предпочитам да чакам сам, нали разбираш.

Приех предложението му най-вече защото не исках да съм там, когато полицията дойде да взема показания, и под проливния дъжд се отправих към болничния паркинг. За няколко часа времето рязко се бе променило. Вятърът бе стихнал, а схлупеното, покрито със сиви облаци небе бе прорязвано от мълнии, съпроводени от гръмотевици.

Намерих убежище в мерцедеса на майка ми и погледнах мобилния си телефон. Нямах известия от Фани, нито от баща ми. Опитах се да им позвъня, но никой от тях не ми отговори. Това бе типично за Ришар. Той сигурно бе намерил съпругата си и сега, когато се беше успокоил, останалите можеха да вървят по дяволите!

Включих двигателя, но останах на паркинга. Беше ми студено. Очите ми се затваряха, гърлото ми бе пресъхнало, умът ми все още бе замаян от алкохола. Рядко съм бил толкова изтощен. Не бях мигнал в самолета предната вечер и почти не бях спал по-предната нощ. Сега си плащах скъпо за часовата разлика, злоупотребата с водка и нервното напрежение. Не можех да контролирам мислите си, които се разпиляваха във всички посоки. Унесен от плющенето на дъжда, отпуснах глава на волана.

„Трябва да поговорим, Тома. Открих нещо. Нещо много сериозно, което…“ В ушите ми звучаха последните думи на Максим. Какво искаше да ми каже толкова спешно? Какво толкова сериозно бе открил? Бъдещето беше мрачно. Не бях стигнал до края на разследването си, но започнах да допускам, че няма да намеря Венка.

Алексис, Венка, Франсис, Максим. Списъкът на жертвите в този случай ставаше все по-дълъг. Трябваше да сложа край на това, но как? Ароматът, който изпълваше купето, ме върна в детството ми. Така ухаеше парфюмът, който някога използваше майка ми — „Джики“ на Герлен. Загадъчен и замайващ аромат, който съчетаваше свежестта на уханията на Прованс — лавандула, цитрус, розмарин — и по-дълбокия и траен мирис на кожа и цибетова мас. Известно време се наслаждавах на нотките на парфюма. Всичко отново и отново ме връщаше към майка ми.

Включих лампата на тавана. Зададох си един простичък въпрос — колко струваше такъв автомобил? Може би сто и петдесет хиляди евро. Откъде майка ми бе намерила пари да си купи такава кола? Родителите ми имаха добри пенсии и хубава къща, която бяха купили в края на 70-те години, когато недвижимите имоти на Лазурния бряг все още бяха достъпни за хората от средната класа. Но тази кола не й подхождаше. Внезапно ме осени една мисъл — Анабел н случайно ми беше оставила своя роудстър. Беше го направила умишлено. Пред очите ми изникна сцената от този следобед. Тя ме беше поставила пред свършен факт. Не ми беше оставила друг избор, освен да взема нейната кола. Но защо?