Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Видях отдалече Максим, облечен с фланелка на „Чикаго Булс“. Хората се трупаха около него, сякаш вече беше депутат. Всички говореха за Макрон. Събралите се тук предприемачи, хора, упражняващи свободни професии и мениджъри още не можеха да се съвземат от изненадата, че сега страната се управлява от президент на възраст под четирийсет години, който говори английски, познава механизмите на икономиката и воден от чисто прагматични съображения, изразява публично своето желание да бъдат преодолени старите идеологически различия. Ако нещо можеше да се промени в тази страна, то щеше да се случи сега или никога.

Когато ме забеляза, Максим ми направи знак — след десет минути? Кимнах утвърдително и докато го чаках, се смесих с тълпата. Прекосих залата, за да стигна до бюфета, който по ирония на съдбата беше залепен до стената, където от двайсет и пет години гниеха труповете на Алексис Клеман и Венка. Той бе украсен с гирлянди и стари афиши. Както и сутринта, не почувствах никаква особена тревога. Никакви пристъпи на неразположение. Обаче знаех, че разумът ми е издигнал всички възможни защитни бариери, отказвайки да приеме смъртта на Венка.

— Желаете ли нещо, господине?

Слава богу, този път имаше алкохол. Имаше дори барман, който приготвяше коктейли по поръчка.

— Може ли да ми направите „Кайпириня“?

— С удоволствие.

— Направете два! — каза глас зад мен.

Обърнах се и познах Оливие Моне, съпруга на Максим, който ръководеше Общинската мултимедийна библиотека в Антиб. Поздравих го за двете му прекрасни дъщерички, после си припомнихме няколко забавни истории за „доброто старо време, което невинаги беше чак толкова добро“. Помнех го като малко превзет интелектуалец, а той се оказа чаровен и с много чувство за хумор. След като разговаряхме около две минути, Оливие ми сподели, че от няколко дни чувства, че Максим е много неспокоен. Беше сигурен, че той крие от него причината за тревогите си, както и че аз знам нещо за това.

Реших да бъда наполовина откровен и му казах, че заради предстоящите избори някои от враговете на Максим се опитват да извадят негови кирливи ризи, за да го принудят да се откаже да се кандидатира. Задоволих се с общи приказки, споменавайки мимоходом за високата цена, която се плаща, за да се занимаваш с политика. Уверих го, че съм тук, за да му помогна, и че тези заплахи скоро ще бъдат само далечен спомен.

И Оливие ми повярва. Това беше една от чудатостите на живота. Макар че по природа бях притеснителен, имах странната способност да успокоявам хората.

Барманът ни сервира напитките и след като се чукнахме, двамата се забавлявахме да наблюдаваме облеклото на гостите. В това отношение, също като мен, Оливие си бе останал сдържан. Същото не можеше да се каже за всички останали. Голяма част от жените очевидно изпитваха носталгия по времето, когато носеха блузки над пъпа. Други носеха къси дънкови панталони, рокли с презрамки върху тениски, колиета по врата или квадратни памучни шалчета, увити около дръжките на чантите им. За щастие, никоя от тях не беше посмяла да обуе обувки „Бъфало“ с дебела полиуретанова платформа. Какъв беше смисълът на този маскарад? Просто за забавление или опит да си спомнят отминалата младост?

Поръчахме си още два коктейла.

— И този път не пестете кашасата! — поисках аз.

Барманът побърза да изпълни поръчката ми и ни приготви много силни питиета. Кимнах за довиждане на Оливие и с коктейла в ръка излязох на терасата, където се бяха събрали пушачите.

Вечерта едва бе започнала, а в дъното на залата един тип вече открито продаваше кокаин и хашиш — неща, които винаги бях избягвал. Облечен със старо кожено яке и тениска на „Депеш Мод“, Стефан Пианели се беше облакътил на парапета, като пушеше електронна цигара и пиеше безалкохолна бира.

— В крайна сметка не отиде на концерта, така ли?

Той кимна към едно петгодишно хлапе, което се забавляваше, като се криеше под масите.

— Родителите ми трябваше да гледат Ернесто, но бяха възпрепятствани в последния момент — обясни той, като издиша облаче дим, което миришеше на меденка.

Манията на Пианели си личеше дори от името, което бе дал на сина си.

— Ти ли избра да го кръстите Ернесто? В чест на Че Гевара?

— Да, защо? Не ти ли харесва? — попита той, повдигайки заплашително вежда.

— Напротив, харесва ми — отвърнах аз, за да не го обидя.

— Майка му мислеше, че е твърде банално.

— А коя е майка му?