Гийом Мюссо - Момичето и нощта

И знаеш ли кое е най-налудничавото? Онзи ден, който завърших, като изпих две бири с една таблетка рохипнол, беше един от най-опияняващите дни в живота ми.

Приземяването, връщането в реалността беше съизмеримо с това опиянение. На другата сутрин всичко отново стана мрачно и тревожно. Щом се събудих, се почувствах опустошена. Не можех да си представя да преживея и един ден с бремето на вината и отвращението от самата себе си. Обаче бях обещала на майка ти да издържа докрай. Вече бях съсипала своя живот и нямах намерение да я повлека със себе си. Още на зазоряване напуснахме хотела и хванахме метрото. Първо пътувахме по линия 12 от улица „Бак“ до площад „Конкорд“, после се прехвърлихме на линия 1 директно до Лионската гара. Предния ден Анабел ми беше купила обратен билет за Ница. По-късно тя щеше да отиде на гара „Монпарнас“, за да хване влака за Дакс, в Ланд.

В едно кафене срещу гарата майка ти ми каза, че най-трудното тепърва ми предстои — да се науча как да живея с това, което бях направила. Но веднага добави, че не се съмнява, че съм в състояние да се справя, защото съм боец като нея, а това са единствените личности, които уважава.

Напомни ми, че за жените като нас, които са със скромен произход, животът е непрестанна битка — трябва през цялото време да се борят за всичко. Че видът на хората, които смятаме за силни или слаби, често е измамен. Че много от тях водят мълчаливо болезнени вътрешни битки. Каза ми също, че истинското предизвикателство е да се научиш да живееш в лъжа и че за да излъжеш другите, първо трябва да успееш да излъжеш себе си.

„Има само един начин да се лъже, Фани — като се отрече истината. Истината трябва да бъде заличена от лъжата, докато самата лъжа не стане истина?

Анабел ме придружи на перона до моя вагон и преди да се кача, ме прегърна. Последните й думи бяха, че човек може да живее със спомена за пролятата кръв. Знаела го, защото го е изпитала на собствения си гръб. На сбогуване ме остави да размишлявам над следната фраза: „Цивилизацията е само тънка черупка над бушуващия хаос?

Той потъна в мрак и в мига, в който го осъзна, съзнанието го напусна.

Джек Лондон

Когато завърши разказа си, Фани цялата трепереше и бе на ръба на делириума. Тя бе станала от издяланите в камъка стъпала и стоеше по средата на църквата, готова всеки момент да рухне на земята. Като я гледах как залита между дървените пейки, ми заприлича на последната пасажерка на потъващ кораб.

Аз самият не бях по-добре. Почти бях спрял да дишам. Бях поел разкритията й като серия ъперкъти, от които бях на косъм от нокаута и умопомрачението. Мозъкът ми бе неспособен да възприеме поредицата от събития в логична последователност. Фани бе убила Венка, а майка ми активно й бе помогнала за скриването на трупа… Не че отричах истината, но ми се струваше, че тя не съответства на представите ми за характера на майка ми и на моята дългогодишна приятелка.

— Почакай, Фани!

Но тя вече бе изхвърчала от църквата. Секунда по-рано изглеждаше на ръба на припадъка, а сега бе побягнала, сякаш животът й зависеше от това!

По дяволите!

Докато се изкача, препъвайки се по стълбите, и на свой ред изляза от църквата, Фани вече беше далече. Затичах се след нея, но стъпих накриво и си изкълчих глезена. Тя имаше твърде голяма преднина и беше по-бърза от мен. Накуцвайки, прекосих селото и се спуснах възможно най-бързо по стръмния път за Вашет. Когато се добрах до колата си, намерих под чистачката на предното стъкло фиш за неправилно паркиране и като го смачках, седнах зад волана, не знаейки какво да предприема.

Майка ми. Трябваше да говоря с майка си. Тя беше единствената, която можеше да потвърди разказаното от Фани и да ми помогне да отделя истината от лъжата. Включих мобилния си телефон, който бях изключил в църквата. Нямах нови съобщения от баща ми, а един есемес от Максим с молба да му се обадя. Направих го, докато потеглях.

— Трябва да поговорим, Тома. Открих нещо. Нещо много сериозно, което…

Усетих вълнението в гласа му. Не беше точно страх, а неподправена уязвимост.

— Казвай.

— Не по телефона. Да се срещнем по-късно в Орловото гнездо. Току-що пристигнах на партито на „Сент-Екзюпери“, трябва да направя малко агитация.

Докато пътувах, обгърнат от тишината в купето на мерцедеса, се опитах да подредя мислите си. В събота, 19 декември 1992 г., в кампуса на гимназия „Сент-Екзюпери“ бяха извършени две убийства в промеждутък от няколко часа. Първо на Алексис Клеман, а после на Венка. Две убийства, чието съвпадение бе позволило на майка ми и на Франсис да измислят железен сценарий, за да защитят и трима ни — Максим, Фани и мен. Да ни защитят, като първо се отърват от двата трупа, а после — и това бе наистина гениална идея, — като преместят местопрестъплението от Лазурния бряг в Париж.