Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Защо?

— От самото начало ни убягна най-същественото. Не говоря само за някаква подробност, говоря за нещо значимо. Нещо, което никой не забеляза и което насочи разследването в посока, която не водеше доникъде. Разбирате ли какво имам предвид?

Думите му бяха неясни, но разбирах и споделих идеята му. Бившият журналист продължи:

— Стефан ми каза, че търсите човека, който е снимал танцуващата двойка?

— Да, знаете ли кой е той?

— Claro que seiC Беше един родител — Ив Даланегра.

Фамилията ми звучеше познато. Анжвен опресни паметта ми:

— Направих някои проучвания. Беше бащата на Флоранс и Оливия Даланегра.

Сега си спомних Флоранс, макар и доста смътно. Високо и атлетично момиче, което бе с десет сантиметра по-високо от мен. Тя беше в подготвителния курс по биология, а аз в този по физико- математически науки, но карахме заедно часовете по физическо и дори играехме заедно в смесения отбор по хандбал. За сметка на това изобщо не си спомнях баща й.

— Той лично ни предложи снимката през 1993 г., точно след първата статия за изчезването на Венка Рокуел и Алексис Клеман. Купихме я без колебание и оттогава тя беше широко използвана.

— Вие ли прекадрирахте фотографията?

— Не, доколкото си спомням. Мисля, че беше публикувана така, както ни я предостави онзи човек.

— Знаете ли къде живее сега Ив Даланегра?

— Да, намерих информация. Ще ви я изпратя по електронната поща, но се пригответе за изненада.

Дадох му имейл адреса си и благодарих на Анжвен, който ме накара да обещая, че ще го уведомя, ако разследването ми напредне.

— Човек не забравя току-така Венка Рокуел — подхвърли той, преди да си вземе довиждане.

На мен ли го казваш, деденце?

Когато затворих, кафето, което ми беше направил Максим, беше изстинало. Станах да си налея нова чаша. След като се увери, че дъщеричките му са заети с игра, той дойде при мен до кафемашината.

— Още не си ми казал защо те беше повикал комисар Дьобрюин.

— Искаше да разпозная нещо, свързано със смъртта на баща ми.

— Стига си протакал. Какво трябваше да разпознаеш?

— В сряда вечер имаше много силен вятър и морето беше бурно. Вълните изхвърлили много водорасли и боклуци. Онзи ден сутринта момчетата от Службата за градска чистота отишли да почистят крайбрежната ивица.

С отнесен поглед, но без да откъсва очи от дъщерите си, той отпи глътка кафе, преди да продължи:

— На плажа Сали един общински служител намерил торба от зебло, изхвърлена на брега от бурята. Опитай се да познаеш какво е имало в нея.

Поклатих глава в пълно неведение.

— В торбата били часовниците на баща ми. Цялата му колекция.

Веднага осмислих сериозността на това разкритие. Македонците нямаха нищо общо със смъртта на Франсис. Грабежът не беше тяхно дело. Убиецът на Франсис бе използвал умело вълната от домашни обири, за да прикрие своето престъпление. Той беше взел колекцията от часовници само за да симулира кражба с взлом. След това се бе отървал от нея, за да прикрие следите си или защо- то се е страхувал от неочаквано претърсване.

Двамата с Максим се спогледахме, после едновременно обърнахме глави към малките момичета. Пронизаха ме ледени тръпки. Оттук нататък опасността беше навсякъде. По петите ни беше изключително дързък и решителен враг, който не беше, както си мислех в началото, умел изнудвач или някой, който просто искаше да ни изплаши.

Той беше убиец.

Убиец, поел по бойната пътека, който изпълняваше методичен план за безмилостно отмъщение.

Бях свалил гюрука на кабриолета на майка ми и карах обратно към града. Край мен се простираха обраслите с храсталаци поля и синьото небе. Въздухът беше мек, а пейзажът — безметежен, в пълна противоположност с тревогата, която ме терзаеше.

По-точно казано, бях разтревожен, но и изпълнен с вълнение. Макар да не се осмелявах да си го призная, отново ме беше обзела надежда. В продължение на няколко часа през този следобед бях наистина убеден, че Венка не е мъртва и ще я намеря. Така животът ми внезапно щеше да възвърне предишния си смисъл и лекота, а вината, която изпитвах, щеше да изчезне завинаги.

Тези няколко часа си мислех, че ще спечеля играта — не само ще узная истината за случая на Венка Рокуел, но и ще изляза от разследването по-силен и щастлив. Да, наистина вярвах, че ще освободя Венка от тайнствения затвор, в който тя гниеше, а тя на свой ред ще ме избави от отчаянието, което ме изпълваше през всичките тези години, които считах за безвъзвратно изгубени.