Гийом Мюссо - Момичето и нощта

От този момент следствените действия се бяха ускорили. Извършени били генетични тестове на събраните материали, предприето било подслушване на телефони и мащабно наблюдение. В началото на февруари полицаите бяха нахлули рано сутринта в едно село на италианската граница и бяха задържали десетина македонци — някои с нередовни документи, други вече регистрирани за участие в подобни обири. Полицаите бяха претърсили няколко къщи и бяха открили бижута, пари, пистолети, боеприпаси, компютърно оборудване и фалшиви документи за самоличност. Бяха намерили качулките, ножовете и част от плячката. Пет седмици по-късно бяха задържали главатаря на престъпната група, който се криел в хотел в предградията на Париж. Той също така бил касиерът на бандата и вече бил продал в Източна Европа голяма част от плячката. Обирджиите били отведени в Ница, където им били предявени обвинения, и били задържани в ареста в очакване на процеса. Някои бяха признали за обирите, но не и за този в дома на Франсис. Това не беше изненадващо, защото ги очакваха двайсет години затвор, ако обвиненията им бъдеха преквалифицирани в умишлено убийство.

С треперещи ръце прелиствах вестникарските изрезки със смесица от ужас и вълнение. Следващите материали бяха посветени изцяло на обира и физическото насилие, извършено над Франсис Бианкардини. Бащата на Максим не беше просто обект на брутално отношение. Той беше измъчван и пребит до смърт. В някои статии имаше негови снимки — лицето му бе подпухнало до неузнаваемост, тялото му беше покрито с рани, на китките му имаше дълбоки разрези от белезниците. Сега разбирах по-добре предположението на Максим. В главата ми се оформи хипотеза.

Ахмед бе говорил с някого, който се бе добрал до Франсис и го бе измъчвал до смърт. Навярно за да го накара да признае нещо. Но какво? Неговата вина за смъртта на Клеман? Нашата вина?

Продължих да чета. Една журналистка от списание „Нувел Обсерватьор“, Анжелик Гибал, изглежда, бе имала достъп до полицейския доклад. Нейната статия бе съсредоточена основно върху унищожаването на картината на Шон Лоренц, но споменаваше и другите кражби с взлом в „Аурелия Парк“. По думите й Франсис е бил още жив след бягството на обирджиите. В края на материала си тя правеше паралел със случая на Омар Радад, твърдейки, че Бианкардини е допълзял с последни сили до прозореца и се е опитал да напише нещо с кръвта си на стъклото. Изглежда, бе познавал мъчителите си.

От тази история кръвта замръзна в жилите ми. Винаги бях харесвал Франсис, дори преди онова, което беше направил за нас при убийството на Клеман. Той се държеше добре с мен. Представата за последните мигове от живота му ме ужаси.

Вдигнах глава от документите.

Какво беше откраднато от дома на Франсис при този обир?

Само едно нещо — колекцията му от часовници, но според застрахователната компания тя е струвала поне триста хиляди евро.

Помнех тази негова страст. Франсис беше почитател на швейцарската марка „Патек Филип“. Той притежаваше около десет модела от нея, които много ценеше. В юношеските ми години Франсис винаги с удоволствие ми ги показваше и ми разказваше тяхната история с такова увлечение, че ентусиазмът му завладяваше и мен. Спомнях си неговите часовници от сериите „Калатрава“, „Гранд Компликейшън“ и „Наутилус“, създадени по дизайн на Джералд Джента.

От сутринта ме измъчваше един въпрос.

— Баща ти откога живееше в „Аурелия Парк“? Мислех, че като преди, още живее тук, в съседната къща.

На лицето на Максим се изписа леко неудобство.

— Той сновеше между двете къщи от години, много преди да почине майка ми. „Аурелия Парк“ беше негов строителен проект. В качеството си на предприемач бе инвестирал пари в него и в замяна на това беше запазил за себе си една от най-красивите вили в комплекса. Честно казано, никога не съм искал да стъпвам там и дори след смъртта му предпочетох да оставя пазача да се грижи за имота. Мисля, че вилата беше нещо като ергенска квартира, където той водеше своите любовници или проститутки. По едно време дори се говореше, че организирал там оргии.

Франсис винаги бе имал репутацията на женкар. Спомнях си, че той говореше открито за завоеванията си, но не си спомнях техните имена. Въпреки неговите крайности аз винаги го бях обичал, даже малко против волята си, защото долавях, че е сложна и неспокойна личност. Неговите остри расистки изказвания, както и ксенофобските му и антифеминистки изявления бяха прекалено високопарни и театрални, но най-вече ми изглеждаха в противоречие с действията му. Повечето от работниците му бяха северноафриканци и бяха много привързани към него. Той беше работодател от старата школа — отнасяше се покровителствено с подчинените си, но те знаеха, че могат да разчитат на него. Колкото до жените, веднъж майка ми каза, че те заемат всички отговорни постове в компанията му.