Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Добре, оставих се да бъда хванат в капан — призна той, търкаляйки хаванската пура между пръстите си. — Малката мръсница не преставаше да ме сваля. Разпали страстта у мен и аз се поддадох. След това започна да ме изнудва. И аз бях достатъчно глупав да й дам сто хиляди евро!

— Как можа да го направиш?

— Да направя какво? Венка беше на деветнайсет години. Чукаше се безразборно. Не съм я изнасилил. Тя бе тази, която се хвърли в обятията ми!

Скочих от стола си и обвинително насочих пръст към него.

— Знаеше, че е моя приятелка!

— Какво променя това? — отвърна той. — В тези неща всеки е сам за себе си. Освен това, между нас казано, не си загубил много. Венка беше подла кучка. Интересуваха я само парите.

Не знаех какво ме отвращава повече — неговата арогантност или злост.

— Чуваш ли се какви ги говориш?

Ришар се подсмихна, без видимо да изпитва никаква тревога или неудобство. Даже ми се стори, че дълбоко в себе си донякъде се наслаждава на разговора ни. Образът на бащата, който възвръща своята власт над сина си, като му причинява болка и го унижава, явно му доставяше удоволствие.

— Ти си подъл и ме отвращаваш.

Моите обиди най-сетне го извадиха от равновесие. Той на свой ред скочи от фотьойла и застана лице в лице с мен на педя разстояние.

— Ти не познаваше тази девойка! Тя беше наш враг, заплашваше да разруши семейството ни!

Ришар посочи разпръснатите по масата снимки.

— Представи си какво щеше да се случи, ако майка ти или родителите на учениците бяха попаднали на тях! Ти живееш в романтичния свят на литературата, но реалният живот е съвсем различен. Реалният живот е жесток.

За миг се изкуших да му фрасна един юмрук в лицето, за да му покажа, че животът наистина може да бъде жесток, но щеше да е напълно безполезно. Освен това се нуждаех от него, за да ми даде информация.

— Значи даде тези пари на Венка — казах, като си наложих да сниша тона. — И какво се случи след това?

— Каквото се случва с изнудвачите — поиска още, но аз отказах.

Като продължаваше да мачка с пръсти пурата си, той присви

очи, ровейки из спомените си.

— Последния път, когато тя се появи, беше в навечерието на коледната ваканция. Дори донесе тест за бременност, за да ми окаже по-голямо давление.

— Значи детето, което е носела, е било от теб?

Той се ядоса:

— Разбира се, че не!

— Откъде знаеш?

— Не отговаряше на месечния й цикъл.

Обяснението беше мъгляво. Сякаш Ришар си нямаше и най- малка представа за нещата. Но пък той винаги бе лъгал съвсем безсрамно. И най-лошото бе, че след известно време сам си вярваше на лъжите.

— Щом не е било от теб, от кого е било детето?

Баща ми отвърна, сякаш се разбираше от само себе си:

— Предполагам, от онзи кретен, който тайно е спял с нея. Как му беше името на онзи скапан философ?

— Алексис Клеман.

— Да, точно така, Клеман.

Попитах го съвсем сериозно:

— Знаеш ли нещо за изчезването на Венка Рокуел?

— Какво искаш да знам? Нали не мислиш, че имам нещо общо с това? Когато тя изчезна, бях в Папеете с брат ти и сестра ти.

Аргументът беше неопровержим и по този въпрос му повярвах.

— Според теб защо тя не е взела онези сто хиляди франка, преди да изчезне?

— Не знам и не ми пука.

Той запали пурата си, от която се разнесе остра миризма, и пак взе дистанционното на телевизора. Щом го включи, веднага усили звука. Джокович отстъпваше пред Надал. Тенисистът от Майорка водеше с 6:2 и 5:4 и тъкмо биеше сервис, с който да спечели правото да играе на финала.

В стаята цареше тягостна атмосфера. Изгарях от нетърпение да изляза, но Ришар не ме пусна, без да ми изнесе последния житейски урок:

— Време е да станеш по-твърд, Тома, и да проумееш, че животът е борба. Щом толкова обичаш книгите, вземи и препрочети Роже Мартен дю Гар: „Цялото ни съществуване е борба, а животът е продължителна победа!“.

Всеки е способен да извърши убийство. Това е просто въпрос на обстоятелства и няма нищо общо с характера на човека.

Всеки, без изключение. Дори и собствената ти баба!

Патриша Хайсмит

От разговора с баща ми направо ми се повдигаше, но не бях научил нищо ново. Когато се върнах в кухнята, майка ми беше махнала кашоните ми и се бе заела да готви.

— Ще ти направя торта с кайсии, все още ли я обичаш?

Никога не бях разбирал тази черта на характера й — тези резки промени в настроението й. Понякога Анабел сваляше гарда и се отпускаше. Тя ставаше по-нежна, по-искрена, по-слънчева, сякаш внезапно италианската кръв надделяваше над австрийската. В погледа й пламваше искрица, която приличаше на любов. Дълго време бях зависим от тази искрица, дебнех кога ще се появи, търсех я, мислех си, че е предвестник на по-траен огън, но тя никога не се разгаряше. С течение на времето се бях научил да не се заблуждавам. Отговорих й лаконично: