Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Не си прави труда, мамо.

— Напротив, за мен е удоволствие, Тома.

Погледът ми срещна нейния и мълчаливо попита: „Защо го правиш?“ Сега косата й не беше хваната на кок и се спускаше по раменете й. Тя беше с цвета на пясъка, който се стелеше по плажовете на Антиб. Очите й блестяха — бистри и прозрачни като аквамарин. Аз настоях: „Защо си такава?“ Но в дни като днешния погледът й беше толкова очарователен, колкото и неразгадаем. Майка ми — тази непозната — дори се усмихна. Вгледах се в нея, докато изваждаше от шкафа брашно и формата за торта. Анабел не беше от жените, с които мъжете си позволяваха да флиртуват. Тя беше въплъщение на непристъпността и създаваше впечатлението, че живее в друг свят, на друга, недостижима планета. Аз самият, докато растях край нея, винаги я бях смятал за прекалено изтънчена за незначителния живот, който водехме, твърде забележителна, за да споделя живота на човек като Ришар Дьогале. Сякаш мястото й беше сред звездите.

Резкият звук на звънеца на портата ме накара да подскоча.

— Това е Максим! — възкликна Анабел, като натисна бутона, за да отвори.

Откъде се взе изведнъж този радостен тон? Тя тръгна да посрещне моя приятел, а аз излязох на терасата. Сложих си слънчевите очила, за да се предпазя от блясъка на слънцето, и видях един ситроен в цвят бордо да минава през портата. Проследих с поглед големия семеен автомобил, който се изкачи по циментовата алея и спря зад откритата спортна кола на майка ми. Когато вратите се отвориха, разбрах, че Максим е довел дъщерите си. Двете миниатюрни и много хубави тъмнокоси момиченца, изглежда, добре се познаваха с майка ми, защото й подадоха ръчички с очарователна непринуденост.

Максим трябваше да ходи в комисариата в отговор на неофициалната покана на Венсан Дьобрюин. Щом вече се беше върнал и беше дошъл с децата си, значи срещата не беше минала много лошо. Когато слезе от колата, се опитах да разгадая емоционалното му състояние по изражението на лицето му. Махнах им с ръка за поздрав и в този момент телефонът иззвъня в джоба ми. Погледнах екрана му. Търсеше ме Рафаел Бартолети, моят „официален фотограф“.

— Здравей, Рафа.

— Чао, Тома. Обаждам ти се по повод на снимката на твоята приятелка Венка.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Тя дори ме заинтригува толкова много, че помолих асистента ми да я увеличи.

— И?

— Докато работех върху нея, разбрах какво ме безпокоеше.

Стомахът ми болезнено се сви.

— Казвай какво.

— Почти съм сигурен, че тя не се усмихва на кавалера си. Не гледа него.

— Как така? А кого гледа?

— Някой друг, който е на шест-седем метра отляво. Според мен твоята Венка дори не танцува наистина с този мъж. Това е оптична илюзия.

— Искаш да кажеш, че снимката е монтаж?

— Съвсем не, но със сигурност е била прекадрирана. Повярвай ми, ragazza се усмихва на някой друг.

Някой друг…

Не можех да повярвам на чутото, но благодарих на Рафа, като му обещах да го държа в течение на нещата. За успокоение на съвестта изпратих есемес на Пианели, за да разбера дали е получил отговор от Клод Анжвен — бившия главен редактор на вестника, който трябваше да познава автора на тази прословута снимка.

После слязох по стълбите, за да се присъединя на моравата към майка ми, Максим и дъщерите му. Веднага забелязах обемистата папка, която приятелят ми стискаше под мишница, и го погледнах въпросително.

— Ще говорим по-късно — подхвърли ми той, като взе от задната седалка една чанта, от която се подаваха плюшено куче и гумен жираф.

Максим ме запозна с децата си — две енергични хлапета с ослепителни усмивки, и благодарение на техните лудории за няколко минути забравихме нашите тревоги. Ема и Луиз бяха очарователни, забавни, неустоими. По поведението на майка ми и дори на баща ми, който се бе присъединил към нас, разбрах, че Максим е чест гост на дома им. Струваше ми се невероятно да видя родителите си в ролята на баба и дядо и за момент дори си помислих, че приятелят ми в известна степен е заел в семейството ми мястото, което бях освободил, когато заминах. Въпреки това не изпитах горчивина. Напротив, почувствах се още по-задължен да го защитя от нашето минало.

След четвърт час майка ми заведе момичетата в кухнята, за да й помогнат в приготвянето на нейната кайсиева торта, чиято тайна се криеше в лавандуловите семенца, с които поръсваше плодовете, а Ришар се върна в кабинета си, за да гледа заключителния етап на някаква колоездачна обиколка.