Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Откога знаеш?

Тя едва се държеше на крака, сякаш се бе отказала да се бори и бе готова да посрещне своята гибел. Угнетена, Фани успя да прошепне:

— От първия ден.

След това се срина. Буквално. Гърбът й се плъзна по капака на колата и тя се строполи на асфалта, потънала в сълзи. Втурнах се да й помогна да стане.

— Ти нямаш нищо общо със смъртта на Клеман, Фани. Отговорни сме само аз и Максим.

Тя вдигна очи към мен и ме погледна с обезумял поглед. След това отново избухна в ридания и се отпусна на земята, като захлупи с ръце лицето си. Клекнах до нея и изчаках да пресъхнат сълзите й, гледайки огромните ни сенки, които слънцето хвърляше на асфалта. Накрая Фани избърса очите си с опакото на ръката си.

— Как се случи? — попита тя. — Как умря?

При дадените обстоятелства нямаше какво друго да направя, освен да й разкажа всичко подробно, посвещавайки я в нашата ужасна тайна. Наложи се да преживея отново трагичната случка, която завинаги ме бе превърнала в убиец.

Когато свърших разказа си, тя изглеждаше видимо по-спокойна. Моята изповед бе успокоила и двама ни.

— А ти, Фани, откъде разбра?

Тя се изправи, пое си дълбоко дъх и запали още една цигара, от която си дръпна няколко пъти, сякаш тютюнът й помагаше да извика по-лесно в съзнанието си далечните спомени.

— В онази прословута събота, 19 декември, когато се разрази снежната буря, бях учила до късно. По онова време се подготвях да кандидатствам медицина и ми беше станало навик да спя само по четири часа на нощ. Мисля, че това ме побъркваше, особено когато нямах пукната пара да си купя нещо за ядене. Онази нощ бях толкова гладна, че не можех да заспя. Три седмици по-рано съпругата на пазача, госпожа Фабиански, ме бе съжалила и ми беше дала дубликат на ключа за кухнята на ученическия стол.

Пейджърът на Фани иззвъня в джоба й, но тя се престори, че не го е чула.

— Излязох от общежитието в 3 часа сутринта. Прекосих в мрака кампуса и стигнах до стола. По това време всичко беше затворено, но знаех кода за отваряне на противопожарната врата, откъдето се влизаше в столовата. Беше толкова студено, че изобщо не се мотах. Излапах още там кутия бисквити, после взех половин пакет нарязан хляб и един шоколад.

Тя говореше монотонно, сякаш беше под хипноза и някой друг говореше чрез нея.

— Едва когато се връщах към общежитието, си дадох сметка за заобикалящата ме красота. Снегът беше спрял. Вятърът бе прогонил облаците и на небето грееха рой звезди и пълната луна. Всичко беше толкова вълшебно, че вървях, без да откъсвам очи от езерото. Все още си спомням скърцането на снега под краката ми и синята светлина, която хвърляше луната върху водната повърхност.

Докато я слушах, пред очите ми изплува скованият в ледена прегръдка Лазурен бряг. Фани продължи:

— Очарованието се изпари, когато зърнах необичайна светлина в района, където се строеше физкултурният салон. Когато наближих, осъзнах, че не е просто някаква самотна лампа. Целият строеж беше осветен. Дори се чуваше шум от двигател — боботеше някаква строителна машина. Интуицията ми подсказваше да не се приближавам повече, но любопитството ми надделя и…

— И какво видя там?

— Бетонобъркачка, която работеше през нощта. Бях поразена. Някой наливаше бетон в 3 сутринта, и то при този кучешки студ! Усетих нечие присъствие и стреснато подскочих. Обърнах се и видях Ахмед Газуани — бригадира на Франсис Бианкардини. Той ме погледна, почти толкова ужасен, колкото бях и аз. Изкрещях и хукнах презглава, за да се скрия в стаята си, но знаех, че тази вечер съм видяла нещо, което не е трябвало да виждам.

— Как се досети, че тогава Ахмед е зазиждал трупа на Алексис Клеман?

— Не се досетих, самият Ахмед ми го призна… след почти двайсет и пет години.

— По какъв повод?

Фани се обърна и посочи сградата зад себе си.

— Миналата година той беше хоспитализиран тук, на третия етаж, заради рак на стомаха. Не беше мой пациент, но понякога вечер отивах да го видя, преди да си тръгна. През 1979 г. баща ми бе работил с него на строежа на търговското пристанище в Ница и двамата продължиха да поддържат връзка. Ахмед знаеше, че болестта му е много напреднала. Преди да умре, искаше да облекчи съвестта си и затова ми разказа всичко. Точно както го направи и ти преди малко.

Бях крайно разтревожен.

— Щом е казал на теб, може да е казал и на някой друг. Спомняш ли си кой го посещаваше?

— Всъщност никой. Никой не го посещаваше и човекът дори се оплакваше от това. Той имаше само едно желание — да се върне в родния си край Бизерта.