Гийом Мюссо - Момичето и нощта

„Какво да видиш? Няма нищо за гледане, Жак, там има само тъмнина и студ, нищо друго! Няма никой. А аз съм тук, аз съм жива, аз съществувам!“

Вече съм прехвърлил четиридесетте, но всеки път сърцето ми се къса, когато си спомня тази сцена. Днес дори повече от преди.

Състояща се от мозайка от разнородни по стил сгради, многопрофилната болница бе истински лабиринт. Успях някак си да се ориентирам сред множеството табели. В съседство с главния корпус, построен от дялан камък през 30-те години на миналия век, се редуваха постройки, изградени през следващите десетилетия. Всяка от тях представляваше образец на най-доброто и най-лошото в архитектурата през последните петдесет години — тухлен паралелепипед, стоманобетонен блок върху колони, куб с метална конструкция, зелени площи…

Кардиологичното отделение се намираше в най-новата сграда — постройка с яйцевидна форма, чиято фасада бе умело съчетание от стъкло и бамбук.

Прекосих светлото фоайе и застанах пред рецепцията.

— Какво обичате, господине?

С изрусена коса, дънкова пола с протрити зони, прилепнала тениска и чорапогащник с леопардов десен, дежурната сестра приличаше на клонинг на Деби Хари.

— Бих искал да се видя с д-р Фани Брахими, завеждащ кардиологичното отделение.

Блондинката вдигна телефона си.

— За кого да съобщя?

— Тома Дьогале. Кажете й, че въпросът е спешен.

Тя ми предложи да почакам в малкия вътрешен двор. Изпих три чаши студена вода на чешмата, преди да се отпусна уморено на един от диваните. Затворих очи и пред тях веднага изплуваха снимките на баща ми и Венка. Кошмарът ме бе сварил неподготвен, усложнявайки и помрачавайки спомена за Венка. Отново се замислих над думите, които всички ми повтаряха от сутринта: „Ти не познаваше наистина Венка“ Те се лъжеха. Никога не бих могъл да претендирам, че познавам наистина някого. Бях последовател на аксиомата на Гарсия Маркес: „Всеки човек има три живота — публичен, личен и таен“. Но сега установявах, че при Венка този грети живот обхващаше напълно непозната територия.

Не бях наивен. Давах си ясна сметка, че пазя в сърцето си образ, изграден под влияние на любовната страст, която изпитвах като юноша. Знаех много добре, че този образ отговаря на тогавашните ми въжделения — да изживея чиста любов с романтична героиня, излязла от страниците на „Големият Мон“ или „Брулени хълмове“. Бях си измислил една Венка, каквато бих искал да бъде, а не каквато беше в действителност. Бях й приписал качества, които съществуваха само в моето въображение. Обаче не се осмелявах да призная, че съм грешал напълно.

— По дяволите, забравих цигарите си. Ще отидеш ли да ми донесеш чантата от шкафчето ми?

Гласът на Фани ме изтръгна от мислите ми. Тя хвърли връзка ключове на Деби, която ги улови във въздуха.

— Е, Тома, двамата не сме общували от години и изведнъж вече не можеш да живееш без мен, така ли? — подхвърли ми Фани, като се отправи към автомата за напитки.

За първи път я виждах в ролята й на лекар. Носеше бледосин памучен панталон, туника с дълъг ръкав в същия цвят и шапчица, която придържеше косата й. Лицето й бе значително по-строго, отколкото тази сутрин.

Изпод русия й бретон светлите й очи искряха с мрачна решителност. Истински воин на светлината в борбата срещу болестите.

Коя всъщност беше Фани? Мой съюзник или дясната ръка на дявола? Ами ако Венка не беше единственият човек от миналото ми, когото бях преценил погрешно?

— Трябва да ти покажа нещо, Фани.

— Нямам много време.

Тя пусна една монета в автомата за напитки и изнервена го удари с юмрук, защото избраната от нея вода „Перие“ не падна достатъчно бързо. После ми махна с ръка да я последвам на служебния паркинг. Там свали шапчицата си, съблече туниката и седна на капака на един автомобил, който явно беше нейният — червен „Додж Чарджър“, излязъл сякаш от обложката на стар албум на Ерик Клептън или Брус Спрингстийн.

— Някой бе оставил това под едната чистачка на предното ми стъкло — казах аз, като й подадох плика. — Ти ли го направи?

Фани поклати отрицателно глава, взе плика, претегли го на ръка, без да бърза да го отвори, сякаш вече знаеше какво съдържа. Изумрудените й преди минута очи сега станаха сиви и тъжни.

— Фани, кажи ми, ти ли направи тези снимки?

Подтикната от въпроса ми, тя извади фотографиите от плика.

Сведе очи, хвърли поглед на първите две и ми върна плика.

— Знаеш какво трябва да направиш, Тома. Хвани първия самолет и се върни в Ню Йорк.