Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Макар че по онова време вече не живеех на Лазурния бряг, случаят ме беше засегнал. Родителите ми си имаха недостатъци, но бяха почтени хора. Те винаги бяха упражнявали професията си в интерес на своите ученици и не заслужаваха тази скандална публикация, която хвърляше съмнения върху всичко, което бяха постигнали. Година и половина след началото на разследването обвиненията се бяха оказали безпочвени и следствието бе прекратено. Но пораженията бяха нанесени. Дори и днес разни тъпаци или притворни хора като Елин „Зели“ Букманс можеха да намекнат злонамерено за този случай с някоя реплика, подхвърлена уж между другото.

Изгледах я предизвикателно, докато тя не сведе поглед към клавиатурата на компютъра си. Независимо от възрастта й, въпреки вида й на благодушна бабка, можех да й размажа физиономията с тази клавиатура. (Все пак аз бях истинският престъпник.) Но не направих нищо такова. Преглътнах гнева си, запазвайки силите си, за да продължа моето разследване.

— Мога ли да я взема? — попитах, като посочих книгата на Пианели.

— Не.

— Ще ти я върна до понеделник, обещавам.

— Не — отвърна непреклонно Зели. — Тя принадлежи на библиотеката.

Без да обръщам внимание на забележката й, пъхнах книгата под мишница и на тръгване й подхвърлих:

— Мисля, че грешиш. Провери в базата данни. Ще видиш, че книгата не фигурира там!

Излязох от библиотеката и заобиколих Агората. После поех по прекия път, който позволяваше да се напусне кампусът, като се мине през полето. Лавандулата беше цъфнала прекадено рано тази година, но ароматът, който излъчваше, не беше този от спомените ми, сякаш нещо се бе объркало. Носен от вятъра, нейният остър, съдържащ леки нотки на камфор мирис ми напомняше за замайващата миризма на кръв.

Скоростта, морето, среднощният живот, всичко, което е бляскаво, всичко, което е черно, всичко, което се губи и следователно позволява да бъде намерено.

Франсоаз Саган

Неделя, 20 декември 1992 г.

На другия ден след убийството се събудих късно. Предишната вечер, за да заспя, бях изпил две сънотворни хапчета, които бях намерил в семейната баня. Тази сутрин къщата беше празна и студена. Майка ми бе заминала за Ланд още преди зазоряване, а централният бушон беше изгорял и парното беше спряло. Все още замаян, прекарах четвърт час в смяна на предпазителя, преди да успея да пусна тока.

В кухнята намерих залепена на хладилника бележка от майка ми, която ми беше приготвила пържени филийки. От гледката през прозореца на искрящия под слънчевите лъчи сняг имах чувството, че съм в Изола 2000 — ски курорта, където Франсис имаше вила, в която ни канеше почти всяка зима.

Машинално включих радио „Франс Инфо“. Предния ден бях станал убиец, но животът по света продължаваше своя обичаен ход: ужасът в Сараево, гладуващите деца в Сомалия, скандалът със замърсената кръв, шокът от мача на „Пари Сен Жермен“ с „Олимпик“ Марсилия, превърнал се в крах за парижаните. Направих си черно кафе и излапах пържените филийки. Бях убиец, но умирах от глад. Половин час стоях под струите на душа в банята, където повърнах това, което току-що бях изял. После се изкъпах с марсилски сапун, както бях направил и предната вечер, но не ме напусна чувството, че кръвта на Алексис Клеман се е просмукала в лицето ми, устните и кожата на цялото ми тяло и завинаги ще остане там.

След известно време главата ми се замая от горещата пара и едва не припаднах. Бях неспокоен, вратът ми бе схванат, коленете ми се подгъваха, усещах парене в стомаха. Мозъкът ми беше за- тормозен. Неспособен да осъзная и да се справя със ситуацията, усещах, че не мога да разсъждавам. Всичко това трябваше да спре. Никога нямаше да мога да живея така, сякаш нищо не се е случило. Излязох от банята с твърдото решение да отида да се предам в полицията, но в следващата минута вече бях на друго мнение. Ако си признаех, щях да повлека със себе си Максим и семейството му — хората, които ми помогнаха и поеха риск заради мен. Най-накрая, за да не се поддам напълно на тревогата си, облякох анцуга си и излязох да потичам.

Направих три обиколки на езерото — тичах до изтощение. Всичко беше бяло и заскрежено. Бях очарован от пейзажа. Докато порех въздуха, имах чувството, че се сливам с природата, сякаш дърветата, снегът и вятърът ме поглъщаха в кристалната си обвивка. Около мен имаше само светлина и съвършенство. Леден покой, девствена, почти нереална територия. Празна страница, на която започнах да вярвам, че ще напиша следващите глави от моя живот.