Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Неотдавна ръководството на училището взе решение да се махне книгата на Стефан от библиотеката.

— По каква причина?

— Защото двайсет и пет години след изчезването на онова момиче то бе издигнато в култ от някои настоящи ученици на гимназията.

— Онова момиче? За Венка ли говориш?

Зели кимна утвърдително.

— Констатира се, че през последните три-четири години книгата на Стефан непрекъснато е вземана от библиотека. Имахме няколко екземпляра, но списъкът на чакащите беше дълъг колкото ръката ми. Венка често се споменаваше в разговорите на учениците. Миналата година хетеродитките дори поставиха пиеса за нея.

— Хетеродитките?

— Това са членовете на група блестящи, елитарни, феминистки настроени момичета. Нещо като дамско общество, което пропагандира идеите на една нюйоркска феминистка група от началото на XX в. Някои от тях живеят в общежитие „Никола дьо Стал“ п всичките са си направили татуировката, която Венка имаше на глезена си.

Спомнях си тази татуировка — дискретно татуирани на кожата й букви. GRL PWR, или Girl Power. „Силата на жените“. Дока- го продължаваше обясненията си, Зели отвори един документ на компютъра си. Това беше афишът за музикален спектакъл, наречен „Последните дни на Венка Рокуел“. Той ми напомни на обложката на един албум на група „Бел и Себастиан“ — черно-бяла снимка, бледорозов фон, надпис с изящен шрифт.

— Бяха си извоювали правото да провеждат възпоменателни вечери в някогашната стая на Венка, издигайки в зловреден култ някои нейни вещи, и да честват деня на изчезването й.

— Как си обясняваш увлечението на съвременните младежи по Венка?

Зели завъртя красноречиво очи.

— Предполагам, че някои момичета се идентифицират с нея, с нейната романтична любовна история с Клеман. Тя въплъщава някакъв илюзорен идеал за свобода. А изчезването й на деветнадесет години я е обвило във вечен ореол.

Докато говореше, библиотекарката бе станала от стола си, за да търси нещо по металните рафтове, които се простираха зад дългото заемно гише. Най-накрая се върна с творбата на Пианели.

— Запазила съм един екземпляр. Ако искаш, можеш да го прегледаш — каза тя с въздишка.

Прокарах длан по корицата на книгата.

— Не мога да повярвам, че през 2017 г. е наложена цензура върху тази книга.

— За доброто на учениците е.

— Нима! Цензура в „Сент-Екзюпери“! По времето на моите родители това никога не можеше да се случи.

Зели ме изгледа за миг много спокойно, преди да подхвърли язвително:

— Ако не ме лъже паметта, „времето на твоите родители“ не свърши много добре.

Почувствах как в мен се надигна гняв, но успях да запазя привидно самообладание.

— За какво намекваш?

— Нищо — отвърна тя предпазливо.

Знаех, разбира се, за какво намекваше. Управлението на гимназията от родителите ми свърши рязко през 1998 г., и то много несправедливо, когато започнаха да проверяват и двамата във връзка с неясен случай за неспазване на правилата за възлагане на обществени поръчки.

Това беше прекрасна илюстрация на понятието „косвени жертви“. Иван Дьобрюин — тогавашният окръжен прокурор и баща на полицая, който се канеше да разпита Максим, бе решил да свали някои депутати от района, за които подозираше, че получават подкупи, и по-специално от Франсис Бианкардини. Всъщност прокурорът отдавна бе взел на мушка строителния предприемач. Повечето слухове за Франсис бяха нелепи — някои хора дори твърдяха, че той пере пари на калабрийската мафия, — но имаше и такива, които изглеждаха по-основателни. Вероятно за да спечели обществени поръчки, той бе подкупил някои политици. Така че, опитвайки се да свали Франсис, при разглеждането на едно досие прокурорът бе видял да се появяват имената на родителите ми. Франсис бе реализирал няколко проекта в гимназията, без да спазва напълно тръжните процедури. В рамките на разследването майка ми бе прекарала двайсет и четири часа в предварителния арест, седнала на табуретка, в ужасната казарма „Овар“, където се помещаваше полицейското управление на северозападния район на Ница. На следващия ден на първа страница на местния вестник бе публикувана снимка на родителите ми. Черно-бяла фотография, която би се вписала идеално сред слайдовете в някоя презентация за двойки серийни убийци — нещо средно между кръвожадните любовници от Юта и фермерите убийци от Кентъки.

Разтърсени от това изпитание, за което не бяха подготвени, и двамата бяха напуснали системата на националното образование.