Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Ами техническият ръководител Ахмед Газуани?

Максим отвърна скептично:

— Той беше ням като риба. Освен това какъв интерес би имал да говори за престъпление, в което беше съучастник?

— Той жив ли е още?

— Не. Разболя се от рак и в края на живота си се върна да умре и Бизерта.

Сложих си слънчевите очила. Наближаваше пладне. Високо в небето, слънцето приличаше на нашето Орлово гнездо. Оградена е обикновен дървен парапет, терасата бе колкото опасна, толкова и привлекателна. Достъпът на учениците до нея беше забранен, но като син на директора, аз бях заобикалял забраната и пазех доста вълшебни спомени за вечерите, които прекарвахме тук с Венка, като пушехме, пиехме ликьор от мандарини и се любувахме на отражението на луната в езерото.

— Човекът, който ни изпраща тези послания, неминуемо знае какво сме направили! — възкликна отчаяно Максим, като си дръпна за последен път от цигарата, която бе изпушил до филтъра. — Този Алексис Клеман имаше ли семейство?

Знаех наизуст родословното дърво на учителя:

— Клеман е бил единствен син, а по онова време родителите му са били доста възрастни. Би трябвало и те вече да са покойници. Във всеки случай заплахата не идва от тяхна страна.

— Ами от кого идва тогава? От Стефан Пианели? Вече месеци наред той ми върви по петите. Откакто се включих в предизборната кампания на Макрон, Стефан ме разследва по всички направления. Рови се в стари дела на баща ми. Освен това помниш ли, че написа онази книга за Венка?

Вероятно бях наивен, но не вярвах, че Стефан Пианели ще стигне толкова далече, за да ни накара да се разкрием.

— Той е любопитен и обича да се рови — признах аз, — но не го виждам като автор на анонимни писма. Ако ни подозираше, Пианели щеше да ни го каже направо. От друга страна, той спомена нещо, което ме обезпокои — пари, които са намерили в едно старо шкафче в съблекалните.

— За какво говориш?

Тази информация не беше стигнала до Максим. Запознах го накратко със ситуацията — за наводнението, откриването на спортна чанта, съдържаща сто хиляди франка, свалените от нея два пръстови отпечатъка, единият от които принадлежеше на Венка.

— Проблемът е, че парите са намерени в моето някогашно шкафче.

Малко объркан, Максим смръщи вежди. Впуснах се в по- пространни обяснения:

— Преди моите родители да бъдат назначени в „Сент-Екзюпери“, аз кандидатствах за стая в общежитието, къде живях през втората година в гимназията.

— Спомням си това.

— Когато получиха назначението си и служебното жилище, което им се полагаше, родителите ми ме помолиха да напусна стаята, за да може да се възползва от нея друг ученик.

— И ти го направи?

— Да, само че въпросното момче не използваше шкафчето си и никога не ми поиска ключа за него. Така че ключът остана у мен, макар че не го използвах много, докато Венка не ми го поиска няколко седмици преди да изчезне.

— Без да ти каже, че ще крие в него пари?

— Разбира се! Тази история с шкафчето напълно ми бе изхвръкнала от ума. Дори когато Венка изчезна, не направих никаква връзка с този епизод.

— Все пак е странно, че никога не намериха следа от това момиче.

Облегнат до този момент на една ниска каменна стена, Максим направи няколко крачки, за да дойде при мен на слънце. Той на свой ред ми повтори думите, които вече бях чул няколко пъти от началото на сутринта.

— Никога не сме познавали истински Венка.

— Напротив, познавахме я много добре. Тя беше наша приятелка.

— Познавахме я, без да я познаваме истински — настоя той.

— Какво имаш предвид?

— Всичко доказва, че е била влюбена в Алексис Клеман: писмата, които ти намери, снимките, на които се виждат заедно… Помниш ли снимката от коледния бал, на която тя направо го изпива с очи?

— И какво от това?

— Какво ли? Защо тогава няколко дни по-късно е заявила, че гой я е изнасилил?

— Мислиш, че съм те излъгал?

— Не, но…

— Накъде биеш?

— Ами ако Венка все още е жива? Ако именно тя ни е изпратила тези съобщения?

— Аз също си го помислих — признах, — но по каква причина?

— За да си отмъсти. Защото убихме мъжа, когото обичаше.

Аз кипнах:

— По дяволите, Максим, тя се страхуваше от него! Кълна ти се. Тя сама ми го каза. Това е последното нещо, което ми каза: „Алексис ме принуди. Не исках да спя с него!“

— Може да е казала каквото й хрумне. По онова време Венка често беше леко дрогирана. Тя вземаше ЛСД и всякакви други гадости, които й попаднеха в ръцете.