Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Сложих край на спора:

— Не, тя дори ми го повтори. Този тип беше насилник.

Лицето на Максим помръкна. За момент той зарея поглед към

езерото, преди да ме погледне отново.

— Ти твърдеше също, че тогава е била бременна.

— Да, това ми каза Венка и ми показа доказателство.

— Ако е било вярно и е родила, днес детето й трябва да е на двайсет и пет години. Може би нейният син или дъщеря искат да отмъстят за смъртта на баща си.

Тази мисъл ми бе минала през ума. Това беше възможност, но ми изглеждаше по-скоро романтична, отколкото рационална. Малко измислен сюжетен обрат като в криминален роман. Това и казах на Максим, без да го убедя напълно. После реших да повдигна въпроса, който ми се струваше най-важен за близкото бъдеще.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа, Макс. В началото на 2016 г., като се връщах от представянето на новата си книга, имах разправия с един граничен служител в Роаси. Някакъв кретен, който се забавляваше да унижава един травестит, като го наричаше „господине“. Нещата стигнаха твърде далеч, бях задържан за няколко часа и…

— И са взели пръстовите ти отпечатъци! — досети се той.

— Да, и сега те фигурират в тяхната база данни. Това означава, че няма да има време за маневри. Веднага щом открият трупа и железния лост, ако по него има дори един отпечатък, името ми ще излезе в регистъра и ще дойдат да ме арестуват и разпитат.

— И какво променя това?

Казах му за решението, което бях взел в самолета предната вечер:

— Няма да те издам. Нито теб, нито баща ти. Ще поема цялата отговорност. Ще кажа, че сам съм убил Клеман и съм помолил Ахмед да ми помогне да скрием трупа.

— Никога няма да ти повярват. И защо ще го правиш? Защо ще се жертваш?

— Аз нямам деца, нямам жена, нямам никакъв личен живот. Нямам какво да губя.

— Не, това са чисти глупости! — възкликна Максим, като при- мигна развълнувано.

Под очите му имаше тъмни кръгове, а лицето му бе посърнало, сякаш не беше спал два дни. Вместо да го успокои, моето предложение го притесни още повече. След настойчиви молби най-сетне разбрах каква е причината.

— Ченгетата вече знаят нещо, Тома. Сигурен съм в това. Няма да можеш да ме оневиниш. Снощи ми позвъниха от полицейското управление в Антиб. Обади ми се лично дивизионният комисар Венсан Дьобрюин, който…

— Дьобрюин? Като някогашния прокурор?

— Да, това е неговият син.

Новината не беше особено добра. През 90-те години правителството на Жоспен бе назначило Иван Дьобрюин за окръжен прокурор на Ница със заявената амбиция да се разправи с аферизма, който се ширеше по Лазурния бряг. Иван Грозни, както му харесваше да го наричат, бе пристигнал на Френската Ривиера с гръм и трясък като рицар на бял кон. Той бе останал на поста си повече от петнадесет години, борейки се срещу масонските ложи п корупцията сред висшите длъжностни лица. Магистратът се бе пенсионирал наскоро, за огромно облекчение на някои хора. В интерес на истината, мнозина в района мразеха Дьобрюин и неговите действия а ла Дала Киеза, но дори и критиците му признаваха неговата упоритост и постоянство. Ако синът му бе наследил неговите „качества“, щяхме да си имаме работа с един ловък полицай, враждебно настроен към елита и всички, които малко или повече се доближаваха до него.

— Какво точно ти каза Дьобрюин?

— Помоли спешно да се срещнем, защото имал да ми зададе някои въпроси. Отговорих, че ще се отбия при него този следобед.

— Отиди веднага, щом можеш, за да знаем какво да очакваме.

— Страх ме е — призна Максим.

Сложих ръка на рамото му и като вложих цялата си убедителност, се опитах да го успокоя:

— Това не е официална призовка. Дьобрюин може да е бил надъхан от някого. Вероятно търси информация. Ако имаше нещо конкретно, нямаше да действа така.

Нервността на приятеля ми се излъчваше от всяка негова пора. Той откопча още едно копче на ризата си и избърса избилата на челото му пот.

— Не мога повече да живея с този дамоклев меч над главата. Може би, ако кажем всичко на…

— Не, Макс! Помъчи се да издържиш поне през уикенда. Знам, че не е лесно, но се опитват да ни изплашат и да ни объркат. Да не се хващаме на тази уловка.

Той си пое дълбоко въздух и с голямо усилие като че ли да се съвземе.

— Остави ме да направя свое разследване. Виждаш, че нещата постоянно се променят. Дай ми време да разбера какво се е случило с Венка.

— Добре — съгласи се Максим. — Ще отида в полицейския участък и ще те държа в течение.