Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Венка не бълнуваше, но състоянието й не беше никак добро. Когато я попитах защо ме е повикала, тя избухна в плач. Въпреки треската, въпреки че лицето й бе посърнало и обляно в сълзи, не бе изгубила невероятната си притегателна сила и излъчваше някаква необяснима аура, деликатна и нереална. Нещо като чистия и кристален звук на челеста при изпълнението на фолклорна мелодия от 70-те години на XX век.

— Тома… — прошепна тя.

— Какво става?

— Аз съм отвратителна.

— Глупости. Защо го казваш?

Тя се наведе към нощното шкафче и взе нещо, което първоначално ми заприлича на химикалка, преди да си дам сметка, че е тест за бременност.

— Бременна съм.

Като погледнах малката вертикална черта, която показваше, че тестът е положителен, си спомних някои пасажи от писмата на Алексис, чийто прочит ме бе отвратил: „Скоро ще създадем собственото си семейство. Детето ни ще скрепи завинаги нашите две съдби. То ще има твоята ангелска усмивка и твоите сребристо- сини очи.“

— Трябва да ми помогнеш, Тома.

Бях твърде разстроен, за да разбера каква точно помощ очакваше от мен.

— Не исках, знаеш ли… не исках — измънка тя.

Като приседнах на леглото до нея, тя ми довери между две ридания:

— Вината не е моя! Алексис ме принуди.

Зашеметен, я помолих да повтори и тя каза:

— Алексис ме принуди. Не исках да спя с него!

Точно това каза. Дума по дума. „Не исках да спя с него.“ Този негодник Алексис Климан я бе принудил да прави неща против волята й.

Станах от леглото, твърдо решен да действам.

— Ще оправя всичко — уверих я аз и се насочих към вратата. — Ще дойда да те видя по-късно.

После излязох, блъскайки Фани, която тъкмо влизаше с поднос, на който носеше чая.

Тогава не знаех, че в последните ми думи има две лъжи. Първо, нямаше да оправя нищо, а тъкмо обратното. Второ, нямаше да се върна да видя Венка. Или по-скоро, когато се върнах, тя беше изчезнала, и то завинаги.

Навън снегът беше спрял, но беше притъмняло от оловносивите облаци, които покриваха небето — надвиснало ниско, смазващо, прелюдия към нощта, която скоро щеше да настъпи.

В мен се бореха противоречиви чувства. Бях излязъл от стаята разярен и възмутен от разкритията на Венка, но изпълнен с решимост. Внезапно нещата придобиваха смисъл — Алексис беше измамник и насилник. Венка все още държеше на мен и ме бе помолила да й помогна.

Сградата, в която живееха учителите, не беше далече. Майката на Алексис Клеман беше немкиня, а баща му — французин. Той бе завършил университета в Хамбург и работеше в „Сент-Екзюпери“ на трудов договор. Като преподавател чужденец, Алексис имаше право на служебна квартира в малка сграда, разположена над езерото.

За да стигна до нея, минах напряко през строежа на физкултурния салон. Положените на земята плочки, основите, бетонобъркачките, тухлените стени бяха почти скрити под дебел слой все още девствен сняг.

Огледах се, без да бързам, за да си избера оръжие, и най-накрая се спрях на един железен лост, оставен от работниците в ръчна количка близо до купчина пясък. Не мога да кажа, че постъпката ми не бе преднамерена. Дълбоко в мен се бе пробудило нещо. Някаква атавистична, първобитна жестокост, която ме наелектризираше. Състояние, в което изпаднах само веднъж в живота си.

Все още си спомням опияняващия въздух, едновременно студен и парещ, чист и солен, който ме изпълваше с енергия. Вече не бях потиснатият ученик, който пухтеше над задачата си по математика. Бях станал боец, воин, който отиваше на фронта без никакво колебание.

Когато най-накрая пристигнах пред жилищната сграда на преподавателите, почти се беше смрачило. В далечината небето хвърляше сребристи отблясъци по тъмната повърхност на езерото.

През деня — включително и през почивните дни — човек можеше да влезе във фоайето, без да звъни или да има ключ. Също като ученическото общежитие сградата беше студена, тиха и пуста. Изкачих се решително по стълбите. Знаех, че учителят по философия си е вкъщи, защото бях чул, че майка ми говори с него но телефона тази сутрин, когато той й позвъни да я предупреди, мс полетът до Мюнхен е бил отменен поради лошото време.

Почуках на вратата, зад която се чуваха звуците на радио. Алексис Клеман ми отвори, без да се притеснява.

— А, здравей, Тома!

Той приличаше на тенисиста Седрик Пиолин — висок брюнет с къдрава, среднодълга коса. Беше с десет сантиметра по-висок и много по-як от мен, но в този момент това изобщо не ме впечатли.