Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Забеляза ли някои стари учители? — попита ме тя.

Посочих ѝ с брадичка господин Н’Донг, господин Леман и госпожа Фонтана — преподаватели съответно по математика, физика и естествени науки.

— Прекрасна група садисти — подхвърли Фани и ги снима.

— По този въпрос не мога да не се съглася с теб. В Антиб ли работиш?

Тя кимна утвърдително.

— От две години работя в кардиологичното отделение на болницата в „Ла Фонтон“. Лекувам и майка ти. Тя не ти ли каза?

От мълчанието ми разбра, че не съм в течение.

— Следим я след лекия й инфаркт, но сега е добре — увери ме Фани.

Бях напълно смаян.

— Отношенията с майка ми са сложни — казах, за да избегна темата.

— Така казват всички момчета, нали? — попита тя, без да се опитва да разбере повече.

После посочи друга преподавателка.

— Тя обаче беше готина! — възкликна Фани.

Отне ми известно време да я позная. Госпожица Девил — американската учителка, която преподаваше английска литература в подготвителния курс по литература.

— Освен това още е красива! — прошепна Фани. — Прилича на Катрин Зита-Джоунс!

Госпожица Девил беше висока метър и осемдесет. С обувки с високи токчета, с прилепнал кожен панталон и елегантно сако без яка, с дълга права коса, която падаше на раменете й. Слаба и стройна, тя изглеждаше по-млада от някои от бившите си ученички. На колко ли години е била, когато дойде в „Сент-Екзюпери“? На двайсет и пет? Най-много на трийсет. Тъй като бях в подготвителния курс по природо-математически науки, тя никога не ми беше преподавала, но си спомнях, че учениците й много я ценяха, особено някои момчета, които почти я боготворяха.

В продължение на няколко минути двамата с Фани наблюдавахме нашите бивши съученици, като се сещахме за различни неща от онова време. Докато я слушах, си спомних защо винаги я бях харесвал. От нея се излъчваше някаква позитивна енергия. Тя притежаваше чувство за хумор, което я правеше още по-привлекателна. Въпреки това в началото животът й не беше никак лесен. Майка й беше красива блондинка с матова кожа, с едновременно нежен и фатален поглед, която работеше като продавачка в един магазин за дрехи на булевард „Кроазет“ в Кан. Когато бяхме в първи клас, тя бе напуснала мъжа си и трите си деца, за да последва шефа си в Южна Америка. Преди да бъде приета в общежитията на „Сент-Екзюпери“, Фани бе живяла почти десет години заедно с баща си, парализиран след злополука на един строителен обект. С двамата й по-големи братя, които, честно казано, не бяха много интелигентни, те обитаваха едно старо общинско жилище — не от местата, които попадат в туристическите справочници за Антиб и квартала „Жуан ле Пен“.

Кардиоложката пусна още няколко леки, но забавни забележки — „Етиен Лабит е запазил тъпашкия си вид“, — след това ме погледна със странна усмивка.

— Животът е преразпределил някои роли, но ти си все същият.

Тя насочи фотоапарата си към мен и ме снима, продължавайки тирадата си:

— Първенецът на класа, изискан, елегантен и представителен с хубавото си спортно сако и небесносиня риза.

— Казано от теб, си давам сметка, че това не е комплимент.

— Не се заблуждавай.

— Момичетата харесват само лошите момчета, нали?

— На шестнайсет, да. Не и на четирийсет години!

Вдигнах рамене, присвих очи и ги заслоних с ръка, за да се предпазя от ярката слънчева светлина.

— Търсиш ли някого?

— Максим.

— Нашия бъдещ депутат? Изпуших една цигара с него до физкултурния салон, където ще се проведе вечерното ни парти. Нямаше вид да бърза да дойде да агитира за себе си. По дяволите, видя ли лицето на Од Паради? Напълно изтощена е, горкичката! I Сигурен ли си, че няма пуканки, Тома? Бих могла да седя тук с часове. Това е почти толкова хубаво като да гледаш „Игра на тронове!

Обаче ентусиазмът й внезапно се охлади, когато видя двама служители да поставят малък подиум и микрофон.

— Съжалявам, ще пропусна официалните речи — каза ми тя и с е изправи.

Застанал от другата страна на подиума, Стефан Пианели си водеше бележки, потънал в разговор със заместник-префекта. Когато срещна погледа ми, журналистът от „Нис Матен“ ми направи знак с ръка, който трябваше да означава нещо като „Не мърдай оттам, идвам“.

Фани изтупа праха от дънките си и в характерния си стил пусна една последна забележка:

— Знаеш ли какво? Мисля, че си от малкото момчета на този площад, с които не съм спала.

Исках да й отговоря нещо духовито, но нищо подходящо не ми дойде наум, защото думите й съвсем не бяха шеговити. Те бяха тъжни и силно преувеличени.