Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Обаче, за съжаление, не мога да променя закона – каза той иззад купчина документи, която стигаше почти до мустаците му.

– Но съпругът ми е мъртъв – опита се да го убеди Грета и удари с юмруци по едно от бюрата, зад които седяха бюрократите с навитите ръкави, сметалата, жълтия мирис на тютюн и подострените моливи. – Трябва да го обявите за мъртъв! – опита тя отново с по-мек тон при последното си посещение в Държавната служба.

От стената я гледаше една от ранните ѝ картини: хер Оле Скрам, заемал поста заместник-министър в правителството само за месец и запомнен единствено със забележителната си смърт пред очите на хиляди хора при един злополучен полет с балон. Но молбите ѝ останаха без отговор. И така Айнар Вегенер официално изчезна, без помен и гроб.

– Лили трябва да има свой живот – каза Ханс един ден. – Добре ще е да излиза сама и да си намери приятели.

– Не я спирам. – Грета го бе срещнала под входната арка на Художествената академия. Беше април и от Балтийско море духаше студен източен вятър. Грета вдигна яка. Около нея минаваха студенти с ръкавици без пръсти.

– Ти също – добави Ханс.

Грета потръпна, но не отговори. Отсреща виждаше парка. Пред статуята на Кристиан V момче с дълъг до коленете син шал целуваше момиче. Ханс винаги ѝ напомняше за онова, което ѝ липсваше; за онова, без което си втълпяваше, че може да живее, докато чакаше Лили да се прибере, а сърцето ѝ се разтуптяваше при всеки шум на стълбището. От какво се страхуваше толкова?

– Искаш ли утре да отидем до Елсинор? – предложи той.

– Няма да имам време.

Вятърът се усили и засвири през колонадата на Академията, олющена от преминаващи камиони. Грета и Ханс влязоха в едно от страничните крила, където подовете не се полираха, стените бяха боядисани в светлозелено, а парапетът на стълбището беше бял.

– Кога ще осъзнаеш, че тя вече не ти принадлежи?

– Никога не съм твърдяла подобно нещо. Имам работа. Не мога да си взема дори един почивен ден.

– Защо?

Изведнъж Грета изпита усещане за загуба, сякаш жестокостта на прогреса и отминаващото време в този миг ѝ отнеха студентските дни в Академията; сякаш собственото ѝ минало вече не ѝ принадлежеше.

– Айнар е мъртъв – промълви тя.

– Но Лили е жива.

Ханс беше прав. Все пак Лили бе жива и вероятно в момента бе вкъщи и чистеше апартамента с огряно от слънцето лице. Лили с изящните ръце и почти черни очи, която вчера бе казала "Мисля да си намеря работа".

– Не виждаш ли, че ми е тъжно? – попита Грета.

– А ти не виждаш ли, че искам да ми споделяш тези неща?

– Ханс, трябва да тръгвам.

Тогава Грета осъзна, че са стигнали до стълбите, където с Айнар се целунаха за пръв път и се влюбиха. Белият парапет и дървените стъпала, износени от тътрещи се по тях студенти с недовършени картини под мишница. Прозорците бяха затворени заради студа. Коридорът бе пуст и тих. Къде се бяха дянали студентите? Грета чу някъде да се хлопва врата, но след миг отново настана тишина. Нещо недоловимо премина от Ханс към нея и излетя през прозореца на двора, под дългата сянка на Академията, а момчето със синия шал целуваше момичето си отново и отново, и отново.

ЛИЛИ СЕДЕШЕ НА ПЛЕТЕНИЯ СТОЛ и се чудеше дали моментът е подходящ, за да каже на Грета. През прозореца се виждаха мачтите на риболовните корабчета по канала. Грета рисуваше мълчаливо портрет на Лили в гръб и само гривните ѝ подрънкваха, докато очертаваше силуета с молив. Парещата болка в корема продължаваше да я тормози, затова Лили се научи да търпи, но устната ѝ бе разранена от прехапване. Професор Болк бе обещал, че след време болката ще изчезне.

Спомни си за момичетата в клиниката. В деня преди изписването ѝ професор Болк организира празненство в нейна чест на двора. Две момичета изнесоха маса на поляната, а трето донесе от стаята си иглика в саксия с изрисувани зайчета. Момичетата се опитаха да застелят масата с жълта покривка, но вятърът все я обръщаше. Лили, седнала на почетното място върху студен метален стол, гледаше как платът плющи, докато момичетата се опитваха да го завържат в четирите края. Слънцето сияеше през жълтата покривка върху саксията в скута ѝ.

Фрау Кребс ѝ даде кутия с панделка.

– От професора е. Помоли ме да ти я предам. Наложи му се да замине за Берлин, за да присъства на операция. Помоли ме и да се сбогувам с теб от негово име.