Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Панделката бе завързана стегнато и Лили не успя да я развърже, тъй че фрау Кребс извади джобно ножче от престилката си и я сряза, което разочарова момичетата, защото искаха да вържат панделката в косите на Лили.

Кутията бе голяма, а под меката хартия имаше двойна сребърна рамка. От едната страна имаше портрет на Лили, излегнала се във високата трева на брега на Елба; явно Грета му бе дала снимката, защото Лили никога не се бе разхождала покрай реката с професор Болк. От другата половина на рамката я гледаше дребен мъж с шапка; имаше тъмни очи и кожа, толкова бяла, че почти сияеше, а вратът му изглеждаше крехък в пристегната яка.

Сега, от мястото си на плетения стол Лили виждаше двойния портрет върху библиотеката. Чуваше как моливът на Грета дращи по платното. Косата на Лили бе разделена на път по средата и се спускаше до раменете. Носеше кехлибарения гердан усещаше закопчалката студена на тила си. В съзнанието ѝ изникна образът на набитата жена с масивни крака и мазолести длани, която някога бе носила гердана; Лили, разбира се, не я познаваше, но я виждаше с гумени или платнени ботуши как събира торфен мъх с гердана на гърди.

Лили не се тревожеше какво помни и какво не. Знаеше, по-голямата част от живота ѝ, от предишния ѝ живот, е като книга, която бе чела в детството: хем историята ѝ бе позната, хем я бе забравила. Спомняше си нива за торфен мъх, кална през пролетта и осеяна с дупки, в които живееше семейство червени лисици. Спомняше си ръждясала мотика, която се забива в торфа. Както и дрънкането на кехлибарените мъниста върху нечия шия. Помнеше силуета на високо момче с голяма глава, което върви покрай нивата. Не помнеше кое точно е момчето, но знаеше, че когато беше малко, уплашено дете, бе видяла същия този силует, черен и плосък, в далечината. Когато силуетът се бе приближил с вдигната над очите ръка, сърцето се бе разтуптяло – в това бе сигурна. Помнеше и как си бе казала, че е влюбена.

– Изчерви се – каза Грета.

– Наистина ли? – Лили усети топлината по врата си и капките пот по лицето. – Нямам представа защо.

Но това не бе вярно. Преди няколко седмици бе тръгнала към банката, за да сложи в сейф брошката с перли и диаманти, която Грета ѝ бе подарила. Но преди това се отби в един магазин, за да купи две четки на Грета. Продавачът – стар мъж с меки и розови пръсти – се качи на стълба, за да свали от високия рафт шише с терпентин за мъж с къдрава коса до ушите. Лили не виждаше лицето на купувача, но се подразни, че поиска най-голямата бутилка от най-високия рафт.

– Ще отида да си купя ръкавици и ще се върна след малко – каза мъжът на продавача, който още стоеше покачен несигурно върху стълбата. Когато мина покрай Лили, купувачът рече:

– Извинете, froken.

Лили се прилепи до една етажерка, за да му направи място, и затаи дъх. Косата му докосна бузата ѝ и я лъхна аромат на пшеница.

– Извинете – повтори мъжът.

Тогава Лили го позна и сведе глава, защото не знаеше как да постъпи. Притесни се дали изглежда добре, лицето ѝ сигурно бе обрулено от вятъра. Впери очи в детските водни бои на най-долния рафт. Коленичи, за да види цената на един комплект от дванайсет цвята в червена кутия, и отметна коса от лицето си.

Тогава Хенрик я видя и постави ръка на рамото ѝ.

– Лили? Ти ли си?

Излязоха навън. Хенрик стискаше торбичката с шишето терпентин. Изглеждаше малко остарял – кожата около очите му бе по-суха и синкава. Косата му бе потъмняла и бе изгубила блясъка си. Вратът ѝ ръцете му изглеждаха заякнали. Вече не бе красив като момиче – красотата му бе станала мъжествена.

Отидоха в кафенето на ъгъла и се настаниха на една от масите. Хенрик ѝ разказа за себе си; за морските пейзажи, които се продавали по-добре в Ню Йорк, отколкото в Дания; за автомобилната катастрофа в Лонг Айлънд, при която едва не загинал, когато колелото на колата се откачило и го ударило по челото; разказа ѝ за годеницата си от Сътън Плейс, която го зарязала просто защото вече не го обичала.

– Забравих! – възкликна внезапно Лили. – Забравих да купя четки на Грета.

Хенрик се върна с нея, но магазинът вече бе затворил. Два- мата спряха под полюшващата се метална табела.

– Имам много неупотребявани четки в ателието – каза той. Ако искаш, да отидем да вземем няколко. – Очите му имаха формата на капки. Лили бе забравила колко къси и гъсти са миглите му. Отново я лъхна ароматът на пшеница.

– Малко се притеснявам – каза Лили, когато Хенрик приведе лице към нейното.