Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Разбира се, че не. Питах те и преди, и пак ще те попитам. Ще се омъжиш ли за мен?

Лили отдавна мечтаеше за това. Знаеше, че един ден ще се омъжи; понякога, като се замислеше, ѝ се струваше, че най-хубавото нещо на света би било да стане нечия съпруга. Съпругата на Хенрик. Осъзнаваше, че е глупаво и не би могла никога да го сподели с Грета, която размишляваше по съвсем различен начин. Но Лили мислеше така. Представяше си как ще пазарува на втория етаж на "Фонесбек", където бяха мъжките дрехи, ще попипва плата на ризите, докато намери най-хубавата за Хенрик. Представяше си как се прибира с мрежа, пълна със сьомга, картофи и магданоз за вечеря. Представяше си леглото им в тъмното, как дюшекът ще натежи, когато Хенрик легне до нея.

– Има нещо, което трябва да знаеш, преди да се оженим – каза Лили. Спомни си за онази вечер в парка преди години, когато си бе тръгнала, а той викаше името ѝ след нея.

– Можеш да ми споделиш всичко.

– Когато се родих, не се казвах Лили Елбе.

– Вече знам това. Нали ти казах. Знам коя си.

– Не. Знаеш коя бях. – Лили му разказа за професор Болк, за клиниката край Елба, за фрау Кребс, която се бе грижила за нея. Не бе разказвала тази история на никого. Знаеха я само хората от най-близкия ѝ кръг – Грета, Ханс, Карлайл, Анна. Лили не бе споделяла с никой друг подробностите за почти невъзможната си трансформация. Не бе канила никого сред кръга на най-близките си, тъй като понякога ѝ се струваше, че е вече запълнен и няма място за други.

– Предположих, че се е случило нещо подобно – каза Хенрик. Лили не забеляза ужас или отвращение по лицето му. Дори сега често очакваше точно това: щом светът разбере истината, да извърне отвратено глава. – Не съм изненадан.

Тя го попита какво мисли за нея; дали я намира за някакъв вид изрод. Защото мнението на самата Лили за себе си непрекъснато се променяше: понякога поглеждаше в огледалото и въздъхваше доволно; друг път виждаше само човек с неустановен пол да наднича от яката на роклята ѝ. Грета ѝ Ханс ѝ бяха казали да не разсъждава по този начин. Но когато бе сама, съмненията се завръщаха.

Хенрик заяви, че няма какво друго да ѝ каже, освен че я обича!

– Влюбен съм в необикновена жена.

Някога Лили мислеше, че не би могла да обича мъж, който знае каква е истинската ѝ същност. Веднъж дори си каза, че ще отблъсне всеки, който забележи истината. Затова онази вечер в парка бе обърнала гръб на Хенрик. Сега, го хвана за ръка.

– Още ли ме обичаш, след като разбра?

– О, Лили – погали я той по рамото. – Кога ще ми повярваш!

– Затова не мога да тръгна веднага за Ню Йорк с теб – каза тя. – Трябва да се върна в Дрезден още веднъж. – Обясни му, ч професор Болк иска да довърши метаморфозата докрай, но не му разказа подробностите. Не искаше Хенрик да се тревожи. А и можеше да се опита да я разубеди. Дори да ѝ каже, че е невъзможно.

Миналата година, преди да си тръгне от клиниката, професор Болк ѝ бе обещал, че може да направи още нещо за Лили, което окончателно ще я превърне в жена. Нещо, което Грета определи като "истинска лудост". Нещо толкова прекрасно, че приличаше на невероятен сън, но професор Болк бе заявил с басовия си глас, че е напълно постижимо. Докато я подготвяха за изписване, Болк ѝ съобщи, че яйчниците са трансплантирани успешно. Искаше да опита да ѝ трансплантира матка, за да може да забременее.

– Искате да кажете, че ще мога да стана майка? – попита го Лили.

– Нали изпълних всичко, което обещах. И това мога да направя.

Грета обаче я разубеди.

– Защо ти е? – махна тя с ръце. – Още повече, това е напълно невъзможно. Как, за бога, ще го направи?

През годината, която измина оттогава, Лили често пишеше на професор Болк и му съобщаваше как върви възстановяването ѝ, разказваше му за работата си в парфюмерията, за трудностите на Грета с рисуването и за Хенрик. Професор Болк, макар и по-рядко, ѝ отговаряше с писма, напечатани на машина от фрау Кребс върху тънка хартия. "Чудесни новини. Ако някога решиш да се подложиш на последната операция, за която говорихме, моля те, пиши ми. Още по-уверен съм в успеха ѝ."

И сега Лили възнамеряваше да се подложи на операцията. Още не беше казала на Грета. Но бе убедена, че трябва да се върне в Дрезден, за да може професор Болк да довърши онова, което бе започнал. За да докаже на света – не, не на света, а на себе си, – че наистина е жена и че целият ѝ предишен живот като дребен мъж на име Айнар е просто най-голямата грешка на природата, която сега щеше да бъде поправена завинаги.