Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Исках да ти кажа нещо.

Грета промърмори, вперила очи в платното; намести гребена с формата на костенурка в косите си. Ръката ѝ се движеше пъргаво: мацваше тук и там, топваше четка в боите и продължаваше. Портретът бе почти готов.

Но откъде да започне? За кое да ѝ каже първо? Как преди няколко седмици, преди да се качи на "Алберт Херинг", Хенрик бе извадил от джоба на палтото си диамантен пръстен; за смутените погледи, които си размениха, когато пръстенът успя да се плъзне само до кокалчето на пръста ѝ; за телеграмата от Ню Йорк, в която описваше апартамента на Източна трийсет и седма улица, където щяха да живеят; за последното писмо от професор Болк, в което я питаше кога пристига и казваше, че няма търпение да я види отново. Откъде да започне?

– Много ми е трудно – каза Лили. Представи си как по лицето на Грета ще се изпише шок; как ще свие разгневено юмруци. Де да имаше друг начин, по който да ѝ съобщи. – Не знам от де да започна.

Грета остави четката.

– Влюбена ли си?

В апартамента на долния етаж се затръшна врата. Изкънтяха тежки стъпки. Отвори се прозорец.

Лили се облегна назад на плетения стол. Не можеше да по- вярва, че Грета позна. Не можеше да повярва, че Грета вече знае – защото бе убедена, че ако знаеше, Грета щеше да се опита да я разубеди. И чак тогава Лили осъзна колко е грешала за Грета. Отново бе сгрешила.

– Да.

– Сигурна ли си?

– Напълно.

– Той обича ли те?

– Още не мога да повярвам, но ме обича.

– Тогава нищо друго няма значение, нали?

Лили си припомни за вечерите, в които Грета ѝ решеше косата, опряла гърди в гърба ѝ. Спомни си за леглото им и как спяха, хванати за кутретата. И как утринната светлина падаше върху отпочиналото лице на Грета, а Лили я целуваше по бузата и си мислеше "Ех, да можех да съм красива като теб!

– Радваш ли се за мен?

Грета отвърна, че се радва. След което я попита кой е мъжът.

Лили си пое въздух и ѝ каза, че е Хенрик.

– Хенрик – каза Грета. Лили тръпнеше в очакване на реакцията. Чудеше се дали Грета го помни и дали ще приеме новината по-тежко, тъй като ставаше въпрос именно за него. Но лицето на Грета изглеждаше напълно спокойно.

– Той те обича още оттогава, нали?

Лили кимна. Почти се засрами. Помисли си за белега на челото на Хенрик от автомобилната катастрофа и изпита силно облекчение, че скоро ще има възможност да целува назъбената линия всяка нощ. – В края на лятото ще се оженим.

– Ще се жените – промълви Грета.

– Винаги съм го искала.

Грета започна да затваря шишенцата с боите.

– Чудесна новина – каза тя. Не поглеждаше към Лили, докато избърсваше всяко шишенце поотделно с крайчеца на мантията си и го затваряше с коркова тапа. След това прекоси стаята и коленичи пред навито на руло празно платно. – Понякога все още поглеждам към теб и си мисля "Доскоро ние с теб бяхме женени и обитавахме онова тъмно кътче между двама души, където живее бракът".

– Ти беше женена за Айнар.

– Знам. Но всъщност бяхме аз и ти.

Лили я разбра. Помнеше какво бе усещането да се влюби в Грета. Помнеше какво беше да се чуди разсеяно кога Грета пак ще се появи на вратата. Помнеше малката снимка на Грета, която Айнар носеше в джоба на ризата си.

– Опитвам се да свикна с всичко това – каза Грета. Говореше толкова тихо, че Лили едва я чуваше. На улицата прозвуча клаксон, чу се изсвистяването на спирачки и настъпи тишина. Явно за малко не бе станала катастрофа, предните брони на два автомобила проблеснали една срещу друга на улицата пред Вдовичи дом под слънцето над Копенхаген, което се издигаше ли, издигаше и щеше да стои в небето до късно вечерта.

– Къде ще се ожените? – попита Грета.

– В Ню Йорк.

– Ню Йорк ли? – Грета търкаше ноктите си с малка четка на мивката. – Разбирам.

На долния етаж морякът викна на жена си:

– Прибрах се!

– Но има нещо, което искам да направя преди това – рече Лили. С напредването на деня в апартамента ставаше все по-топло. Вдигната ѝ на кок коса натежаваше, роклята лепнеше по гърдите ѝ. В Nationaltidende пишеха, че се задават рекордни горещини и Лили едновременно се радваше и дразнеше.

– Искам да се върна в Дрезден.

– Защо?

– За последната операция.

Сега вече по лицето на Грета се изписа реакция: присви очи ноздрите ѝ потрепнаха, бузите ѝ почервеняха гневно.

– Знаеш, че според мен идеята е много лоша.

– А според мен не е.

– Но, Лили... Професор Болк е добър лекар, но дори той не може да направи подобно нещо. Никой не може. Нали се разбрахме миналата година?