Дейвид Еберсхоф: Момичето от Дания

Грета продължаваше да разгъва платна и затискаше ъглите им с шишенца с боя и чинийки от кухнята.

– Айнар е от това блато – каза тя, застанала на четири крака, с падаща пред очите коса. Методично разгъваше всяка картина, слагаше тежести в ъглите и я подравняваше с десетките други малки платна, които представляваха голяма част от творчеството на Айнар.

Лили я наблюдаваше. Грета подреждаше съсредоточено картините. Гривните ѝ подрънкваха. Холът във Вдовичи дом с прозорци, гледащи на север, юг и запад, се изпълни с приглушените цветове от платната на Айнар: сиво, бяло, охра, кафяво като кал и черно като нощно блато.

– Той работеше неуморно по цял ден – каза Грета тихо с тон, който Лили досега не бе чувала.

– Ще успееш ли да ги продадеш?

Грета спря. Подът бе покрит почти изцяло и тя се изправи и се огледа къде да стъпи. Озовала се бе в ъгъла до желязната печка.

– Не ги ли искаш?

Лили подозираше, че допуска грешка, но въпреки всичко каза:

– Не знам колко голям ще е апартаментът. На Хенрик едва ли ще му харесат. А и нали трябва да окачим неговите картини. Той предпочита по-модерния стил. Все пак ще сме в Ню Йорк,

– Просто си помислих, че ще искаш да ги задържиш. Вземи поне няколко.

Лили затвори очи и също видя блатото, семейство бели кучета, баба, застанала до печката, и Ханс, легнал върху слюдест камък. След това, изненадващо, видя младата Грета в зеления коридор на Кралската художествен академия с пакет нови четки в ръка. "Открих магазина", каза Грета в този забравен спомен.

– Не че не ги искам – каза Лили сега, през един от последните си дни във Вдовичи дом, който скоро също щеше да се превърне в спомен от миналото. Но от чие минало? – Просто не мога да ги взема.

Лили потрепери, защото изведнъж я споходи усещането, че всичко около нея принадлежи на някой друг.

ДЕН СЛЕД КАТО ЛИЛИ И КАРЛАЙЛ заминаха за Дрезден се разрази буря. Грета поливаше бръшляна в саксията на масичката в хола. Стаята бе сива в облачния ден, а Едвард IV спеше до сандъка. Морякът на долния етаж бе излязъл в морето и вероятно в момента бурята го застигаше. Прогърмя гръмотевица, последвана от кикота на жена му.

Странно, помисли си Грета, как бяха минали годините с вечния кръговрат на изгреви над Дания и, на другия край на света, залези над Аройо Секо и планината Сан Габриел. Бе прекарала години в Калифорния и Копенхаген, години в Париж, години, в които бе омъжена, и години, в които не бе омъжена, а ето я сега в празния Вдовичи дом с всичко, прибрано в заключени сандъци. Лили и Карлайл щяха да пристигнат в Дрезден по-късно днес, ако дъждът не ги бе забавил. Вчера си взе довиждане с Лили на пристанището. Около тях гъмжеше от хора – някои пренасяха куфари, други държаха кучета, един колоездачен отбор качваше велосипедите си на ферибота. И Ханс бе там, и Карлайл, и Грета, и Лили, както ѝ стотици други хора, които си взимаха довиждане. Група деца, водени от директорка. Слаби мъже, които търсеха работа. Графиня, тръгнала към минералните бани в Баден-Баден. И Грета и Лили, хванати за ръце и забравили за света около тях. За последен път Грета забрави за всичко друго и останаха само те двете с Лили, прегърнати. Обещаха да си пишат. Лили обеща да се грижи за себе си и каза с едва доловим глас, че ще се видят в Америка. На Грета ѝ бе трудно да си го представи, но каза, че наистина ще се видят. При тази мисъл по гръбнака ѝ, по западняшкия ѝ гръбнак пролази зловеща тръпка, защото имаше чувството, че тази раздяла се дължи на нейния провал.

Сега Грета чакаше Ханс да пристигне. Навън кулите и керемидените покриви чернееха в бурята, а куполът на Кралския театър бе изгубил блясъка си. Ханс наду клаксон от улицата и Грета взе Едвард IV, угаси лампите и заключи вратата.

Бурята продължаваше и пътят бе хлъзгав. Дъждът брулеше жилищните блокове. Локви преливаха по тротоарите. Грета и Ханс видяха как пълна жена с велосипед се блъска в задницата на камион. Грета притисна длан върху устата си, когато видя как жената затваря очи от страх.

Излязоха от града и поеха през полетата. Ливадите с тимотейка, власатка и ежова главица бяха подгизнали и завирени тук-там. Червените и бели детелини покрай пътя се превиваха под тежестта на капките. А отвъд полетата се виждаха плитки езерца.

Морето бе бурно и докато пътуваха с ферибота до Орхус, Ханс и Грета останаха в колата. Вътре миришеше на мократа, накъдрена от влагата козина на Едвард IV. Седяха смълчани и когато сложи длан върху таблото, Грета усети вибрациите от двигателите на кораба. Ханс я попита дали да отиде за кафе и тя се съгласи. Той взе Едвард IV със себе си и когато остана сама в колата, Грета се замисли за пътуването на Лили и Карлайл; след няколко часа вероятно щяха да са в клиника, в стаята с изглед към върбите в парка и към река Елба. Помисли и за професор Болк, чийто портрет така и не успя да продаде; сега стоеше навит на руло зад гардероба. Реши, че когато се прибере в Копенхаген след няколко дни и приключи с опаковането на мебелите, дрехите и картините си, ще му го изпрати. Професорът можеше да го окачи над рецепцията на фрау Кребс в сива дървена рамка. Или над дивана в кабинета си, където след няколко години несъмнено щяха да го посещават и други отчаяни жени като Лили.